Маркос Хиралт Торенте е роден в Мадрид през 1968 г. в семейство на хора, свързани с изкуството (баща му е известен художник, дядо му - писател). Завършва философия в Автономния университет на Мадрид. Литературният му дебют е през 1995 г. със сборника разкази „Разбери ме“. През 1999 г. е признат за един от най-обещаващите автори на Испания, когато събира овациите на критиката и печели с „Париж“ награда „Хералде“ за роман, а със сборника разкази „Нищо не се случва самò“ - награда „Фурест и Рока“. За следващия си сборник разкази, „Краят на любовта“, получава международната награда за литература „Бреве Рибера дел Диего“. Световният му триумф идва с романа „Време за живот“ (2010), преведен на много езици, а вече и на български в издание на „Персей“.
На корицата на „Време за живот“ е отпечатана снимка, на която писателят е бебе, а този който го държи в ръцете си е баща му.
„Това е първото лято в живота ми в една къща в северната част на Испания. Тази снимка е на корицата на всички издания на тази книга. Никъде не е написано, че сме ние с баща ми. Аз я поставих като едно лично намигване, защото резюмира тази закрилническа любов на бащата към новородения му син, следователно ни насочва към парадоксите на живота. Независимо от това книгата е история на едно сдобряване между баща и син. Книга, която е написана с много болка, защото бащата умира, но това е книга, която смятам, че е изпълнена с много светлина и любов между този баща и този син, които са били изправени душевно един срещу друг в този живот. Те, в крайна сметка, успяват да си простят, да се сдобрят и да отхвърлят всичко излишно. Това е книга, която отговаря на всички въпроси за самата книга.“, сподели авторът.
Торенте бе гост на Софийския международен литературен фестивал, който се провежда в рамките на Панаира на книгата. Ето какво сподели той по време на срещата си със своите читатели, която бе модерирана от Красимир Проданов.
Коя е любимата ви дума?
Писателите имаме думи, които не ни харесват, но любима дума е сложно. Защото тогава трябва да използваш хиляди пъти една и съща дума. Има думи, които харесвам повече от други, които ме забавляват. В моя случай това са демодирани думи, следователно трудни за употреба. Това са едни предпочитания съвсем маниакални, които нямат връзка със смисъла и значението на въпросната дума. По-скоро с произхода им, с други случайни причини.
Вярвате ли, че все още има национални литератури. Съществуват ли те?
Те са съществували, но практически всичките са изчезнали. Може би тази, която все още се държи е литературата на САЩ. Но що се отнася до моето поколение ние писателите за първи път имаме свободата да избираме нашата собствена традиция. Или с други думи аз бих могъл да имам повече допирни точки с един финландски писател, отколкото с един испански, който да живее в моя квартал. Зависи от това на кого искаме да приличаме. Що се отнася до всичко друго ние пишем за живота. А животът е все по-често един и същ на всякъде. Така е съвсем естествено да си приличаме все повече и повече.
Ако човек иска да се запознае с вас като с писател дали трябва да започне с „Време за живот“?
Да, мисля, че това е чудесен начин да се приближи до моето творчество. Като цяло предпочитам да е последната книга, това не е моята последна книга, но е книга, която означава промяна в стила ми. Откакто съм започнал да пиша, пиша на близки теми. Интересуват ме историите, които се случват вътре в домовете и които може да се случат навсякъде по света и по всяко време. Защото това са истории на отношенията в рамките на семейството: за малки предателства, или малки спасения… Но подхождах към тези идеи с един по-неестевен стил. В по-голяма степен търсено литературен, а от тази книга насам моята проза се разголи, разграничи се от всякакво изкуство. Мисля, че спечели по отношение на достоверност.
Смятате ли, че е някак по-друго да има близки отношения между бащата и сина?
Този роман не е безусловна автобиография. Не е книга, която има претенциите да представя по един уравновесен начин всички аспекти на моя живот. В нея говоря единствено за онова пътуване между бащата и сина. Бих могъл да напиша не по-малка книга и за майка си.
Много пъти, когато завършвате определена част от сюжета в книгата си казвате, че всички имаме една цел - да затворим кръга. Това означава, ли че повтаряме грешките си и попадаме в еднакви житейски ситуации поколение след поколение?
Не, мисля, че означава, че всяка смърт идва преждевременно в метафоричен смисъл. И всяка смисъл оставя даден конфликт неразрешен. Затварянето на кръга е образа, който аз използвам в книгата с мисълта да затваря тези рани, да остане някой да си отиде с мир, без усещането, че остава нещата неразрешени и същевременно, че ти го оставяш да си тръгне спокойно.
В книгата ми няма нито едно собствено име. Говоря за баща ми, майка си, моята жена. Единственото лично е моето на корицата. Аз направих това нарочно, тъй като осъзнавах, че това история като всяка друго много конкретна. Исках тя да се приближи колкото се може до читателя, оставяйки историята, колкото се може по-опростена, за да стане по-универсална. Книгата не е книга за един син с определен баща. Това е книгата, на който и да е син, на който и да е баща.
Може ли щастието да роди толкова дълбока книга?
Благодаря за думата „дълбок“. Предполагам, че - да, че щастието може. Обикновено ме дразнят тези романтични погледи към човека на изкуството. Според, който начин се твърди, че той трябва да страда, за да създаде добро произведение. Има голям брой хора на изкуството, които са изпадали в крайни ситуации, но се пише се пише по-добре, когато краката ти са на топло и не смятам, че за да се напише една добра книга е необходимо да страдаш. Разбира се, зависи каква е собствената ти способност да минеш отвъд непосредствената действителност. И най-вече, нещо много важно за един писател, зависи от твоята способност да се поставиш на мястото на другия. Има хора, които много страдат, осъзнават много дълбоко злото в света, но които не са в състояние да извършат това просто движение да застанат на мястото на другия. Така че, в крайна сметка, смятам – да – може и с щастие да се напише хубава книга. И все пак трябва да кажа, че аз съм човек, за когото е трудно да бъде щастлив.
Как оценявате стила си сега?
Вярвам в историята и смятам, че тя трябва да бъде разказана по начин, който да е подходящ за самата история. Но изказът никога не трябва да скрива историята. Има писатели, за които изказът се превръща в основен повод за тяхната дейност. Смятам, че преди аз бях в такава опасност.
Кое е най-важното качество, което бащата трябва да предаде на своя син?
Основното качество на човешкото същество, това ни определя същностно, повече от колкото способността да мислим е онова, за което говорих преди малко – способността да застанем на мястото на другия, да установим емпатия към другия човек, така че страданията на другия да станат и наши страдания. Това ни отличава основно нас човеците. И това е за, което трябва да се грижим като за цвете. И основното, което искам да предам на сина ми е именно да съумее да застане на мястото на другия. Да не допуска никога несправедливости, нито малки, нито големи. Защото обикновено, когато говорим за несправедливост сме склонни да мислим за големите исторически несправедливости. Но в ежедневието на всеки един от нас е изпълнено с малки, дребни несправедливости.
