Елис Шуман е израелски писател, който вече е написал две книги, посветени на България. След криминалния роман „Долината на траките”, той издаде и трилъра „Бургаската афера”, в който действието се развива по време на и малко след атентата в Бургас. Главни герои са българин и израелка, които заедно трябва да разследват терористичния акт, но влизат конфликт и с българската мафия и се налага да спасяват живота си и самото разследване.
„Бургаската афера” излезе на български преди месец от ИК „Сиела”. Самият Елис Шуман е живял две години в България и толкова се е впечатлил от страната ни, че продължава да я хвали и рекламира – както в книгите си, така и в своя блог, и в престижни издания като „Хъфингтън поуст”, където публикува нашумялата в нашите социални мрежи статия „10 невероятни неща, които не знаете за България”. Вижте какво още разказа г-н Шуман за любовта си към страната ни и за творчеството си.
Г-н Шуман, това е втората ви книга за България след „Долината на траките”. Често пишете за България и в блога си. Защо постоянно рекламирате страната ни? Какво ви вдъхновява в нея?
Беше изненада за мен и още по-голяма – за съпругата ми, когато се оказа, че трябва да се преместим в София през 2009 г. заради работата ми в онлайн маркетинга. За щастие тогава децата ни вече бяха пораснали, а родителите ни още можеха да се грижат сами за себе си, така че се съгласихме да заминем, макар че нямахме никаква представа какво да очакваме. Пристигнахме в София и започнах работа. През уикендите обикаляхме из България и я проучвахме. Научихме много за историята, културата, фолклора, сприятелихме се с много хора. Не успяхме обаче да научим езика.
След връщането ми в Израел, започна да ми липсва страната ви. Като писател, осъзнах, че мога да я пресъздам с писане. Освен това осъзнах, че повечето ми читатели, които са от англоезични страни, няма да са чували почти нищо за нея. Така с писането си се превърнах в посланик на България. Двете ми книги ме превърнаха в нещо, което светът не беше виждал – роден в Америка израелец, който пише за България. Самите българи не могат да повярват, че един чужденец има такова желание да пише за страната им.
Чел ли сте българска литература и какво съветвате приятелите си да прочетат?
По време на престоя си в България четях само англоезични вестници и списания. След завръщането си в Израел обаче започнах да търся българска литература, преведена на английски и открих, че тя не е много. Първо прочетох два романа на Людмила Филипова и бях завладян от нейните описания на фантастични места, описания, които ме отведоха до пещерата Дяволското гърло. Прочетох и „18 % сиво” на Захари Карабашлиев, „Физика на тъгата” на Георги Господинов, както и „Туристът” от Богдан Русев. Наскоро излязлата „Щъркелите и планината” на Мирослав Пенков пък ме пренесе в Странджа, където се развива и част от действието в „Бургаската афера”. Сигурен съм, че има и много други чудесни примери в българската литература, но ако са били превеждани на английски, не е лесно да се намерят. Надявам се, че моите рецензии ще помогнат на български автори да намерят публика в чужбина.
Имате ли любимо място в България? А любима храна?
В София се чувствам като у дома си. Идването ми тук винаги е удоволствие. Топ 10 на любимите ми дестинации включва Балчик, Белоградчик, Калиакра, Копривщица, Мелник, Несебър, Перперикон, Рила, Пловдив, Шипка, Созопол и Велико Търново. Знам, че това е повече от десет! Едно от най-хубавите пътувания в живота ми е било това до Седемте рилски езера. Сега планирам да посетя Русе.
Съпругата ми и аз сме влюбени в българската кухня, но трябва да призная, че заради ограниченията, които ми налага моята религия, не ям свинско. Затова и не съм опитал някои от най-ключовите ястия в българската кухня. Винаги обаче съм готов да седна на маса с шопка салата и чашка ракия.
В романа си описвате България като мирна страна, в която хората не са свикнали с терористични атентати. Какво е да живеете в страна, която е под постоянна терористична заплаха?
За израелците за съжаление заплахата от тероризма, е ежедневие, но въпреки опитите на някои медии да свържат това с някаква „окупация”, Близкият изток като цяло и винаги е бил опасно място. Израелците живеят в опасен район, където повечето арабски държави биха се радвали да ни избутат в морето. Затова и службата в израелската армия е задължителна и за мъжете и за жените, а армията играе важна роля в културата, технологията и политиката.
Израел е толкова малка страна, че всеки познава някого, който е загинал или е бил ранен при терористичен атентат. Когато веднъж в Йерусалим избухна автобус, съпругата ми беше в съседния автобус. Когато бомба се взриви в центъра на града, дъщеря ми, която е тийнейджърка, беше минала през същото място само малко преди това.
Напълно безопасно е да се посещава Израел и всъщност броят на терористите е малък, но да виждаме въоръжени войници е част от начина ни на живот и сме свикнали чантите ни винаги да се проверяват, когато влизаме в някоя сграда, супермаркет, училище.
Какво почувствахте, когато чухте за атентата в Бургас, който описвате и в „Бургаската афера?
Бях шокиран. При пътуванията ми в България винаги съм се чувствал в безопасност и смятах, че в България не се случват такива неща и не е като в други европейски страни. Бил съм на летището в Бургас и когато видях кадрите по телевизията, веднага го разпознах. Тъгувах за загубата на живот, както на израелци, така и на българи.
В своя роман съм си позволил свободата да създам един измислен сюжет, който се върти около атаката в Бургас. Опитвам се обаче да проявя уважение към семействата на жертвите, както и към хората, които са участвали в спасителната операция и н разследването.
Вие описвате самото разследване. Смятате ли, че полицията и тайните служби си свършиха работата добре?
Много противоречива информация се появи веднага след атентата. Чухме, че е било дело на камикадзе. После – че бомбата е оставена в автобуса. Когато се появи повече информация осъзнах, че има много за атентаторите, което всъщност разследващите не знаят.
Докато пишех „Бургаската афера”, роман който предава една напълно измислена история за разследването, се страхуват, че може да се появи нова информация, която ще противоречи на написаното в книгата. И днес обаче остават много нерешени въпроси около атентата, така че смятам, че читателите ще се заинтересоват от книгата.
Смятам, че полицията и тайните служби свършиха добра работа, но не могат да достигнат до извършителите на атентата, защото те вероятно са в Ливан.
Вярвате ли във версията, че атентатът е дело на Хизбула?
По-рано тази година военният лидер на Хизбула беше убит в Сирия. Той е бил съден през 2005 г. за убийството на бившия ливански министър-председател, но израелските медии му приписаха и атентата в Бургас. Пълната информация за атентата в Бургас може и никога да не излезе наяве, но аз съм убеден, че това е дело на Хизбула.
Във ваша статия в „Хъфингтън поуст” описвате мирното съжителство на израелски евреи и мюсюлмани. Вярвате ли, че скоро ще има мирен край на конфликта? Има ли място за толерантност и разбирателство и има ли възможност за конструктивен и мирен диалог между етносите и религиите в Израел?
Живея в малка общност на запад от Йерусалим. Наблизо има арабски мюсюлмански град, общност на ортодоксални евреи, както и кибуц на евреи и християни. Живеем в относителна хармония – пазаруваме в едни и същи магазини, работим на едно и също място. Политиката не влияе на живота ни. Страхувам се, обаче, че екстремизмът и от двете страни прави невъзможно за израелци и палестинци да живеят мирно като съседи. Отказът на палестинците да признаят правото на Израел да съществува като еврейска държава и отказът на много израелци да признаят независима Палестина, често водят до насилие. Иска ми се да можех да кажа, че мнозинството и от двете страни би предпочело да остави политиката настрана и просто да си живее живота, но вече не съм сигурен, че това е така.
Лидерите и от двете страни не желаят да правят компромиси, а предишните мирни преговори се провалиха. Има опити да се включат религиозни лидери, които да кажат, че и юдаизмът, и ислямът са против насилието, но хората все още са твърде разгорещени и не искат да говорят помежду си.
Страхувам се, че мирът няма да дойде в рамките на това поколение.
Интервю на Димитър Николов
