Поет, есеист и фотограф, Мишел Уелбек (1958) e автор на романите „По-широко поле за борбата“ (1994), „Елементарните частици” (1998), „Платформа“ (2001), „Възможност за остров“ (2005), „Карта и територия“ (2010), „Подчинение“ (2015). „Лансароте“ (2000) е третата му книга с проза, в която се зараждат повечето от темите и идеите, развити по-късно в романите му.
На български език книгата ще излезе от издателство "Факел експрес" в края на настоящата седмица (19 август).
В осемнайсет и трийсет слязох долу, за да се възползвам от Happy hour. В мига, в който избрах „Изненадата Матадор“*, Руди влезе в залата. Можеше ли да не го поканя да се присъедини към мен? Това и направих.
– Приятен ден ли прекарахте? – атакувах го небрежно аз. –Предположих, че сте направили екскурзията до Фуертевентура.
– Правилно сте предположили – поклати нерешително глава той, преди да отговори, – беше ужасно, направо ужасно. Не представлява никакъв интерес, абсолютно никакъв. А ето че вече направих всички екскурзии, предлагани от хотела.
– За една седмица ли сте тук?
– Не, за петнайсет дни – каза той унило.
И наистина добре се беше подредил. Предложих му един коктейл. Докато изучаваше менюто с напитките, имах достатъчно време да разгледам лицето му. Тенът му беше белезникав въпреки няколкото дена под слънцето, тревожни бръчки прорязваха челото му. Черна къса коса, леко сивееща, гъст мустак. Изражението му беше тъжно, дори леко объркано. Давах му малко повече от четиресет и пет години.
Поговорихме за острова, за красотите му. Три „Изненади Метадор“ по-късно се реших да подхвана по-лични теми.
– Имате лек акцент, предположих, че сте белгиец.
– Не съвсем – този път усмивката му беше изненадваща, почти детска. – Роден съм в Люксембург. Аз също съм един вид емигрант...
Говореше за Люксембург като за загубения рай, при положение – и това бешe общоизвестно – че ставаше дума за миниатюрна и посредствена страна – дори не и страна, а по-скоро съвкупност от призрачни канцеларии, пръснати сред паркове, обикновени пощенски кутии за компании, стремящи се към данъчно избягване.
Оказа се, че Руди е полицейски инспектор и че живее в Брюксел. По време на вечерята ми говори за града с горчивина. Престъпността се увеличавала – все по-често групи младежи нападали минувачите посред бял ден в моловете. За нощем да не говорим, вече много отдавна жените не смеели да излизат сами след мръкване. Ислямският интегризъм придобивал тревожни размери; след Лондон Брюксел е станал също убежище за тероризма. По улиците, на площадите все по-често се срещали забрадени жени. Отгоре на това конфликтът между фламандци и валонци се задълбочавал все повече; Vlaams Blok** имала изгледи да вземе властта. Говореше ми за европейската столица като за град на ръба на гражданската война.
В личен план работите не бяха по-добри. Бил се оженил за мароканка, но от пет години били разделени. Заминала за Мароко с двете им деца; така и не ги видял повече. С една дума съществуването на Руди ми се стори на ръба на абсолютния житейски крах.
Защо беше дошъл на Лансароте? Нерешителността, нуждата от почивка, една предприемчива туристическа агентка, накратко – класическият сценарий.
– Французите така и така презират белгийците – заяви той в заключение – и най-лошото е, че са прави. Белгия е една разлагаща се и абсурдна страна, която не би трябвало въобще да съществува.
– Можем да наемем кола – предложих аз, за да разведря атмосферата.
Изглеждаше изненадан от предложението ми; аз се оживих. На острова имаше наистина красоти, можахме да го установим по време на екскурзията до Тиманфая. Вярно, че жителите на Лансароте, изглежда, не го осъзнаваха, но с това те не се различаваха особено от повечето „автохтони“. Но в друго отношение те бяха странни същества. Дребни, плахи и тъжни, те се отличаваха с поведението си на сдържано достойнство; не отговаряха с нищо на пищния образ на средиземноморския автохтон, който предизвиква възхищението на някои туристи норвежци или батави. Тъгата им вероятно идваше отдалеч; едно произведение на Фернандо Арабал*** беше посветено на Лансароте, оттам научих, че праисторическите обитатели на острова не са и помисляли да плават по море; всичко отвъд бреговете им те са възприемали като неяснота и заблуда. Естествено, наблюдавали са огньовете, издигащи се над околните острови, но никога не са проявявали любопитство да проверят дали са дело на човешки същества и дали тези човешки същества са себеподобни; поведението на въздържане от всякакъв контакт им се е струвало най-мъдрата постъпка. Следователно историята на Лансароте до периода на близкото минало се е състояла в абсолютна изолация; от тази история всъщност не бе останало нищо освен непълните разкази на някои испански свещеници, събирали сведения, преди да дадат благословията си за избиването на местното население.
Това непознаване е станало по-късно източник за различните митове около произхода на Атлантида.
* Вид коктейл. – Б. пр.
** Фламандски блок (фл.) – наименованието на крайнодясната, националистическа фламандска партия, преименувана днес на Vlaams Belang (фламандски интерес). – Б. пр.
Превод от френски: Александра Велева
