„Идеята за този роман се зароди с образа на две приятелки, които неочаквано и за самите себе си една нощ се отдават на бурно еротично преживяване.“ С тези думи Марио Варгас Льоса описва как е започнал последния си засега роман, чието заглавие носи името на един от емблематичните квартали на стара Лима. Верен на характерната си стратегия, най-изтъкнатият испаноперуански автор изгражда и втора сюжетна линия около събитията от последните месеци на диктатурата на Алберто Фухимори (2000). В този втори план преобладава една „болна“ за писателя тема – злокобната роля на жълтата преса, която в търсенето на скандални сензации превръща достойната журналистическа професия в неморален и долнопробен инструмент, използван безскрупулно от властимащите за сплашване и изнудване на противниците им.
С развитието на повествованието персонажите от двете сюжетни линии неведнъж се срещат и разминават в повече или по-малко драматични ситуации, докато накрая стигат до щастлив финал, чиито последни пасажи крият недоизказана и изненадваща развръзка.
Испанско-перуанският писател Марио Варгас Льоса (р. 1936) е сред най-изтъкнатите писатели в съвременната литература на Латинска Америка, редом с Гарсия Маркес, Карлос Фуентес и Хулио Кортасар. Звездата му изгрява с романа „Градът и кучетата“ (1963), а репутацията му се затвърждава със „Зелената къща“ (1966), за която получава наградата „Ромуло Галиегос“ в конкуренция с Хуан Карлос Онети и Гарсия Маркес. Литературният му авторитет продължава да расте с появата на романите „Разговор в Катедралата“ (1969), „Панталеон и посетителките“ (1973), „Леля Хулия и писачът“ (1977), „Войната в края на света“ (1981), „Кой уби Паломино Молеро?“ (1986), „Възхвала на мащехата“ (1988), „Празникът на козела“ (2000), „Лудориите на лошото момиче“ (2006), много от които са издадени и на български. Той е носител на множество престижни литературни награди, а през 2010 г. става Нобелов лауреат за литература. През 2013 г. е удостоен с почетното звание доктор хонорис кауза на Софийския университет „Св. Климент Охридски“.
