През 2020 г. Георги Господинов издаде романа „Времеубежище“, в който се разказва как усещането за "дефицит на бъдеще" е толкова силно, че всяка нация в Европа иска да проведе свой референдум за миналото и да избере към коя епоха да се върне. Сега, в реалния живот, руският диктатор Владимир Путин ни върна към 40-те години на 20 век – към времената на Втората световна война, пише в своя статия за The Guardian известният български писател.
Дотогава референдумите винаги са били за бъдещето. Но дойде моментът, в който хоризонтът се затвори и ние започнахме да гледаме само назад към миналото. Референдумът за миналото щеше да включва избора да се върнем към най-щастливото десетилетие или година от XX век в историята на всяка нация. Дефицитът на бъдеще винаги отключва огромни резерви от носталгия по миналото: кое десетилетие биха избрали нациите? Германия избира самия край на 80-те години. Италия се връща към 60-те години. Сякаш картата на Европа се измества от териториална във времева и нациите се затварят - за много кратко - в собственото си щастливо минало, припомня той произведението си, номинирано за десетки престижни литературни награди.
ОЩЕ: Guardian класира "Времеубежище" на Георги Господинов сред най-добрите книги на годината
Сега виждаме как този модел - това силно теглене назад - се разгръща. Накратко, времето замени пространството. Светът е разделен на части, повече или по-малко изследван и познат. Остава ни един огромен океан от време, който всъщност е океан от миналото, пише Господинов.
Самата идея за носталгия се е променила. Тя вече не е насочена към място или дом, както подсказва етимологията на думата, а към друго време. Може би трябва да използваме някакъв друг термин - например хроносталгия. И в този смисъл нашите войни са се превърнали във войни за миналото, смята авторът.
И продължава: Когато романът излезе, на едно четене публиката ме попита: Добре, но какво ще избере Русия? По онова време не бях сигурен. Иска ми се да мисля, че това ще са годините на Горбачов, времето на перестройката. Отговорът дойде на 24 февруари миналата година. В този невидим референдум за миналото Русия избра годините на Втората световна война; последния път, когато се радваше на признанието на света, готова да забрави Сталин, гулаг, Гладомор и жестокостите на съветската система.
Путин, разбираемо, избра да се върне в началото на 40-те години на миналия век. Сегашното нещастие и изолация на Русия я накараха да се обърне назад към "щастливите" и силни времена на Съветския съюз.
Това, което Путин иска, е не да спечели тази война, а да я превърне в хронична, да принуди всички нас да живеем в този режим. Целта му е да бомбардира и изравни със земята настоящето (и бъдещето) с цялата му инфраструктура и всекидневие - така че да няма вода, топлина, светлина. Да унищожи всекидневието, а оттам и съществуването, буквално да анихилира украинската нация.
Агресивният проект за съживяване на миналото, особено на необработеното, забравено или пренаписано минало, е идеалната почва за популизъм и национализъм. Видяхме това при Тръмп, а сега се сбъдва в още по-зловещ облик при Путин.
Паметта и културата са част от имунната система на Европа. Тя трябва да разпознае и обезвреди вирусите на колективната слепота, загубата на разум, националистическата лудост и раждането на нови диктатори. Но войната в Украйна избухна, тъй като тези, които носят живата памет за Втората световна война, вече не са сред нас. Намираме се в онази поколенческа пропаст, когато си отиват последните участници, които са поддържали тази памет жива, последните затворници от концентрационните лагери, последните войници. Надявам се, че не вървим към някаква странна колективна болест на Алцхаймер.
Защото когато пламъкът на паметта угасне, зверовете на миналото затварят кръга около нас. Колкото по-малко памет, толкова повече минало. Спомняме си, за да държим миналото настрана - в миналото.
Това вече не е въпрос само на памет, а на това какво помним и как. Защото и Путин се кълне в паметта. Популизмът и национализмът също създават своя собствена версия на паметта. В Русия те никога не са извършили тежката работа около паметта за Втората световна война, която извърши Германия например: болезнената работа, която прониква във всички слоеве на обществото, влиза в институциите, училищата и учебниците по история. Липсата ѝ поддържа статута на Русия като голямата жертва: алиби за нови жертви, които тя смята, че заслужава.
Едно от най-тревожните неща сега е заличаването на границата между истината и фалша. Тази фалшивост не само пренаписва миналото, но и предопределя бъдещето. Тя се обосновава с ревизирано минало именно за да оправдае настоящите агресии и безчестия.
През цялото ми детство и юношество в България в училище ме учеха, че Русия е нашият по-голям брат, без когото не можем (като всички по-големи братя той можеше да бие лошите деца в квартала, които ни тормозеха). Разбира се, моето поколение тайно мечтаеше за други народи, за онези жадувани чужди земи на запад от нас. И това е някаква малка справедливост - СССР никога не се превърна в мечтана дестинация въпреки пропагандата; вместо това си остана място, към което изпитвахме страхопочитание. И това има последици за сегашната ситуация.
В България днес проруската пропаганда работи лесно на различни нива. От чувството на благодарност към двукратните ни освободители (и както се оказва, двукратните ни поробители), през преклонението пред руската култура (сякаш Путин и Чехов са братя близнаци), до изявленията на високопоставени политици, които отказват да застанат недвусмислено на страната на жертвата.
Проучване на Евробарометър от май миналата година показва, че общественото мнение в България е по-близко до руската позиция по отношение на войната, отколкото в други страни от ЕС. България е на последно място в ЕС и по медийна грамотност. Фейсбук остава най-влиятелната социална медия в България. Проблемът е, че пропагандата от интернет е проникнала и в официалните и сериозните медии.
Българското общество е жестоко разделено на две. Не мисля, че от десетилетия страната е виждала такава дезинтеграция и поляризация, която се задълбочава от социалните мрежи и публичните личности. Може да прозвучи твърде грубо, но понякога имам чувството, че сме на прага на тиха гражданска война.
Тази част на Европа не е била на гребена на вълната на историята от 1989 г. насам. Но тя никога не е преставала да отправя предупреждения за това, което вече се е случило и може да се случи отново, чрез своята литература и истории. Струва ми се, че тези истории не са били чути достатъчно добре. Тук можем ясно да усетим, че историята все още не е приключила. Сега вече знаем и можем да го формулираме: докато на континента има една кървяща рана от историята, целият континент кърви. Никой, независимо на колко километра на запад се намира, не може да бъде спокоен. Центърът на Европа не е нещо статично, което се намира в Берлин или Париж. Центърът на Европа е тази подвижна точка на болка. Там, където боли и кърви. Днес тя е на изток, в гордата Украйна, пише Господинов.
Той завършва с призив към Запада, припомняйки есе на Милан Кундера, озаглавено "Похитеният Запад":
"Кундера започва с последното отчаяно съобщение, изпратено по телекс от директора на Унгарската информационна агенция през 1956 г., докато сградата му е под артилериен обстрел. Съобщението му гласи: "Ще умрем за Унгария и за Европа". В тези критични минути той иска да изпрати послание. Инвазията на руската армия в Унгария е инвазия в Европа; не чакайте, реагирайте. Дали Европа (или западът, по онова време) получи и разчете съобщението?... Есето на Кундера завършва с горчивия извод, че след Втората световна война западът обърна гръб на Централна Европа и просто гледаше на нея като на сателит на Съветската империя, без собствена идентичност. Тази инерция, смея да твърдя, продължи дори след 1989.
Източна Европа се е научила "да усеща опасността с кожата си", с "хиперчувствителност към неизбежното", "способност да уловиш усещането за тревога във въздуха".
Поради тази причина ще си позволя да кажа следното: не подценявайте книгите, есетата и поемите от тази част на Европа. Декодирайте символите в тях. Думите не спират танкове и не свалят дронове. Но могат (дали?) да спрат, забавят или поне да накарат онези в танковете, които воюват срещу невинни хора, поне да се разколебаят. Думите могат да помогнат на онези, които са заблудени от фалшиви новини и пропаганда, завършва Георги Господинов.
