Йоко Огава, „Любимата формула на професора“, (изд. „Колибри”, 2017; превод: Маргарита Укегава) ,
Малба Тахан, „Човекът, който пресмяташе“, (изд. „Колибри”, 2017; превод: Даниела Александрова)
Математически не е възможно две успоредности да лежат в обща равнина и да имат точка на пресичане. Но литературата позволява две паралелни книги да се пресекат в читателския поглед и да участват в типологически прочит. И ако „Самотата на простите числа“ на Паоло Джордано (изд. Колибри, 2010 г.) беше книга за невзетите решения, в романите на Йоко Огава и Малба Тахан не остават нерешени задачи и това не е единственото основание за успоредно тълкуване. Ценни като самостойни и много благодатни за сравнително четене книги.
На пръв поглед съпоставянето между двете заглавия би било неравномерно: млад персийски пастир и възрастен японски професор, 14 – ти и 20 – ти век, Близък и Далечен Изток, мистификация и фикция, то тази неравност е външна. Вътрешната обиколка ги сродява и превръща в обща текстова задача, където събирането е повече от изваждането, умножението е повече от делението.
Ако разполовим общата територия на читателското внимание и от двете ѝ страни в първите страници ще има почти невидими мъже, заети единствено с пресмятането. Невидимият свят подкрепя видимия. Но това е за кратко. Пастирът Беремис Самир бързо излиза от тази обща задача с няколко неизвестни. Неговата лична еволюция го превръща от преброител на птици, клони и листата по тях, в математически виртуоз, разрешаващ сложни житейски казуси с помощта на числата. Обратно, еволюцията на Професора се смалява успоредно с времетраенето на неговата памет. Аз-ът на персиеца влиза в различни предизвикателства всеки ден, професорският трае само 80 минути. Първият достига апогея на славата си, вторият постепенно се настанява в забравата. Беремис се влюбва и спечелва сърцето на ученичката си – женският ум не е отрицателно число, единствената любов в живота на Професора е останала в невъзвратимата му памет. Човекът, който пресмяташе е в постоянен шехерезадов ритъм – влиза от епизод в епизод и само понякога има връзка между тях, докато книгата за японския професор е бавна като чайната церемония чаною: да сме внимателни и отдадени в това, което правим – среща веднъж в живота.
Срещите им в живота също контрастират – пресмятащият влиза в домовете на шейхове, махараджи, халифи, старият професор е сраснат със стола си и изпада в паника всеки път, ако трябва да напусне дома си. Но и двата имат постоянна помощна теорема до себе си – странстващият багдадчанин и домашната помощница. С тяхното ненатрапчиво присъствие решават безкористно задачи и не търсят печалбата си – персиецът, ако все пак вземе паричната награда, я споделя с бедните („Той правеше всичко това, воден от алтруизъм, без да търси печалба или отплата“), професорът никога не осребрява чековете, които му изпращат като победител от решените загадки в математическите списания. През цялото сюжетно време той си служи с числата като заместител на думите, човекът, който пресмята онагледява думите си с числа.
„Числата бяха дясната ръка, която протягаше, за да се здрависа, но едновременно представляваха и връхна дреха, палто чрез което бранеше себе си. Палто, толкова плътно и тежко, че докоснеш ли го през него, очертанията на тялото му оставаха загадка. Нямаше жива душа, дето да може да го съблече“, Любимата формула на професора.
„Числата, които на пръв поглед са просто нещо, нерядко могат да подведат дори и най-опитния. Пропорциите, които ни се струват перфектни, понякога ни водят по погрешен път. Заради несигурността в изчисленията, славата на математиката е безспорна.“ Човекът, който пресмяташе.
Двете книги са приятелски числа, като 220 и 284 – свързани помежду си благодарение на някаква божествена схема. Професорът се стреми към записките на Бога (Аз само надникнах в тефтера на Бога и малко попреписах от там), Беремис разгръща книгата на съдбата. „Човекът, който пресмяташе“ използва обилно приказното време, в „Любимата формула на професора“ преобладават затихващите моменти. Персиецът може да подели 35 камили между трима души, Професора не може да бъде поделен и след неговата смърт не спира обичта и припомнянето на детайли от живота му. Едната книга ще възпита любов към математиката, другата – към математиците.
Усещането след прочита на двата романа е убедителната възхвала на човека в математически сбор, равен на единството: човеците като неделими съществителни от божественото цяло.
Изцяло препоръчвам тези книги.
Автор: Йорданка Белева
