Различна, поетична, докосваща, стъписваща – такава е книгата със странното заглавие възклицание „Аха“ (издание на „Персей“). Това е книга, която ще развълнува всеки, който някога е загубвал някого. С нея младата турска писателка Биргюл Огуз печели Наградата за литература на Европейския съюз. Напълно заслужено, защото увенчава произведение, каквато не е създавано досега.
„Е, жива съм!” - си каза после, ха-ха, пак с взетия назаем глас. „Аха!”. А мозъкът ѝ – пълен с мравки, набоден с тръни, няма грешка.“
Неочакваният житейски удар може да разтърси всеки, но потресът от внезапната смърт на близък до сърцето човек се превръща в поразителна дисекция на човешката душа в нейните недосегаеми измерения. Чрез уникална образност и стъписващи проникновения авторката ще ви гмурне в дълбочината на човешките чувства, а искреността на нейния разказ ще ви поведе из техните дебри. Биргюл Огуз тръгва от траура на отделния човек, преминава през детските спомени на една скърбяща дъщеря, за да стигне до потреса, мъката и траура на общество, преживяващо жестоки травми. Накрая идва живата вода, която ще изцери нанесените рани и ще облекчи болката от тях.
„Аха“ е книга, каквато със сигурност не сте чели. Едновременно повест, притча и поема, излята в уникална лирична и ритмична проза, перфектно претворена и в майсторския превод на български, направен от Хубавинка Филипова. Авторката определя жанра с многозначния литературен термин „йойкю”. Това на турски език означава повест, новела, сказание, притча, легенда...
Биргюл Огуз просто е пресъздала в думи и възклицания пронизителния вопъл, преглътнатия стон, потреса от внезапната смърт на близък човек – бащата. Един такъв неочакван, изненадващ житейски удар може да порази психиката на някого дотам, че да се вижда като „сянка на Акацията” или като гарван, кацнал на траурната пейка. Друг, трезвомислещ, може да измерва колко далечно е разстоянието между последната крачка в живота и предишната предпоследна, че да не може да отскочи назад и да се върне обратно, вместо да поеме към глъбините на морето. Трети ще се сблъска с бюрократичната машина до изнемога, защото за нея „смърт значи документ и можеш в чантата си да я пъхнеш”. Четвърти ще лежи неподвижно, скован като камък в леглото, с вперени в точката на тавана невиждащи очи. И още веднъж – не само това: от траура на отделния човек по мъртвеца, чрез детските спомени на скърбящата по баща си дъщеря, Биргюл Огуз преминава с размах към потреса, мъката и траура на обществото, преживяло раните си от нанесената жестока травма през „хилядадеветстотинисептември”. Това е стонът на безбройните пострадали по време на поредния военен преврат в страната, извършен на 12 септември 1980 г. Тогава са арестувани 650 000 противници на властта, 50 са екзекутирани, а хиляди умират по затворите или изчезват безследно.
Ритмичността и римуването в текста, излят по страниците не като стихотворение, а във вид на проза, е умело потърсен начин поетичната изповедност да прозвучи още по-ударно, още по-въздействащо върху читателя. Езикът е променящ се, различен във всяка отделна част – ту разхвърлян, нелогичен, наситен с нереални образи и възприятия на един болен мозък, ту простоват за случките от ежедневието, детински в разказа на малкото момиче, философско-интелектуален при неизлечимо болната жена....
„Затуй защото другите отрано майките си заобичват, а пък бащите – когато наближат Смъртта. Това чудесно си го знаят. Не бивало бащи да се обичат. Баща обикнеш ли, веднага рухвал и умирал. Най-първо се нарича траур, а после пък – закон. Така се случва: синът нарамва пушка. На мушка е невежият баща. А после... Следват ужасните неща: строшена стъклария, петно. Сачми и пепел. И току-виж, бащата се превърнал на символ бледен горе на небето. Една продупчена монета, ненужна вече и изхвърлена от употреба.“
Биргюл Огуз е родена през 1981 г. в Истанбул. Завършва „Сравнителна литература” и „Културология” в Университета „Билги” – Истанбул. През 2006 г. продължава образованието си в Университета в Единбург. Понастоящем работи върху докторат по английска литература в Университета „Боазичи” – Истанбул. Освен това разширява познанията си по литература в „Мода сахнеси” и в „Академия Назъм Хикмет” – също в Истанбул. Първата й книга е публикувана през 2007 г. под заглавието „Какво знае бобът”. Автор е и на ред други материали, свързани с литературата – статии в списания, специализирани издания, студии и т. н. „Аха” – творбата, за която е отличена с Наградата на Европейския съюз за литература през 2014 г., е втората й книга. Според някои критици с това свое произведение Биргюл Огуз създава един съвършено нов стил в литературата.
Хубавинка Филипова е високо ценен преводач на класическа и съвременна турска литература. Сред авторите, които е претворила в превод на български език, са Решат Нури, Назъм Хикмет, Сабахаттин Али, Халит Зия Ушаклъгил, Ойя Байдар, Демет Алтънйелеклиоглу, Нашиде Гьокбудак, Факир Байкурт, Метин Качан, Ахмед Юмит. Родена е на 17. 08. 1941 г. Завършила е специалността „Ориенталистика” в Софийския университет „Св. Климент Охридски” през 1964 г. Специализирала е радиожурналистика. Повече от три десетилетия работи в Българското национално радио като редактор на литературни рубрики за световна, турска и българска проза, поезия и радиодраматургия. Била е преподавател в Софийския университет „Св. Климент Охридски”. Автор е на „Дамга за обич“ (сборник с притчи на историческа тематика), една художествено-документална творба за събития от съвременността, на много очерци, пътеписи, радиорепортажи, интервюта, оригинални и адаптирани радиодраматизации и пиеси, които се съхраняват във фонда на БНР.
