Животът ни е така конструиран, че някои моменти не може и не трябва да бъдат забравяни. Както добрите, така и лошите.
Един от тях, от втората категория, бе особено... няма такава дума, още не е измислена. Този момент не може да попадне в друга категория.
Представете си само - тъкмо избърсвате последните си сълзи, изобщо не ви е до каквито и да е разговори в следващите часове, но на дисплея на телефона ви се изписва име, на което не можете да откажете, още повече, че веднага ви побиват тръпки, защото знаете посоката на протичане на разговора, знаете съдържанието, знаете продължителността, всичко.
Натискате зелената слушалка и се започва. Насреща е Димитър Димитров, един от най-успешните ни и качествени треньори не само във футбола, но и в спорта изобщо. Ако тръгнете по улиците или поставите тема в който и да е форум, едва ли ще чуете лоша дума за човека с прякор на герой.
Херо стреля директно в целта. Иска актуалния английски телефонен номер на Стилиян Петров. Да, не беше трудно да се познае.
Димитър Димитров лекува рак на стомаха. Може би от суеверие не смее да казва, че е преборил болестта, но този мач отива към крайна победа за Херо.
Неговият следващ телефонен събеседник обаче е научил шокиращата новина за себе си преди часове, а само за минути вестта е пленила футболния свят като в паяжина. Стилиян Петров стана център на внимание по повод, който никой никога по никакъв начин не си е и помислял да стане толкова известен. По-добре светът да говори за теб като за някой несретник, който е направил рекорд, вкарвайки си 12 автогола за 90 минути и пропускайки 9 дузпи за същия период от време. Но само не и това!
Една от житейските максими, предаващи се от уста на уста от поколенията е, че лошите неща се случват на хубави хора. Ако това не е вярно, как да съотнесем максимата за нашите двама герои.
Те не са просто хубави хора. За Херо вече става дума. Стилиян Петров е негово национално откритие, ако такъв термин може да бъде пробутан в спортните колони на вестниците или в специализираната спортна преса. Именно Димитър Димитров е човекът, който си сложи главата на дръвника и изправи бледия Стилиян в един мач на България срещу Англия, след който птичето вече бе кацнало на родения в Монтана младеж.
Англия е настоящото местожителство на Петров, а преди това той живя и изкарваше хляба си на север, в Шотландия. Дълго можем да спорим кой кого мрази повече или кои са по-горди – англичаните или шотландците.
Няма да се впускаме в историческите особености на враждата, но знаем какво значи понятието традиция във Великобритания. Там заради капитанска лента стават футболни революции, треньори като Фабио Капело си събират багажа и си тръгват. А на Петров никой не е казал „гък”, не е оспорил капитанската лента по никакъв начин.
А сега можем да се замислим що за българин може да е Стилиян Петров, за да бъде капитан с екипа на Селтик, а след това и на Астън Вила. За да сложиш онова парче ластик на лявата си ръка по време на мач, това не е просто да си спечелил доверието на съблекалнята. Нито на треньорския щаб, нито на 60 хиляди по трибуните или на зелено-бялата половина от Глазгоу. Селтик не е обикновен клуб, а такъв не може да бъде нито един носител на КЕШ, това е космополитна марка, която е подкрепяна от около 100 милиона католици по целия свят. И някой си Стилиян бе нещо като обединител, като вдъхновител на футболните страсти на цялата тази маса от хора. Всъщност „беше” е неподходяща дума. Той все още е и винаги ще бъде идол на католическата общност, особено на многочислената гвардия ирландци. Преди няколко дни 60 хиляди човека на стадиона в Глазгоу показаха, че техния Стан ще бъде завинаги в сърцата им.
Ден преди това над 40 хиляди човека в английският град Бирмингам също станаха на крака. От две години Стилиян Петров е капитан на Астън Вила. Вече се сещате - това означава, че той е футболен лидер не само на 11 човека в екипи в цвят бордо-синьо. Бирмингам е вторият по големина град в Англия, с население от 7-8 милиона души, половината от които са привърженици на Астън Вила – също необикновен клуб, защото също е носител на КЕШ.
Във футбола в много случаи няма логика. В нашият случай обаче логиката е в изобилие. Не може да си капитан на милиони шотландци и англичани, а в България да си просто един обикновен футболист. Няма как да е така, нали? Говорим за един обикновен българин с необикновено голямо сърце.
Англия? Шотландия? Не! Категорично не! От няколко години Стилиян Петров носи капитанската лента на българския национален отбор по футбол. А това, което се случва в последните дни в нашето общество и е обсебило мислите ни, всъщност е един гигантски крясък, сякаш цяла България скандира мощно към отстоящият на 2 хиляди километра от тук Петров: Ти си нашият Стилиян? И ще се излекуваш!
Толкова положителна енергия в една посока страната ни скоро не е излъчвала. Толкова много импулси със знак плюс, отправени към една личност, отдавна не са витаели във въздуха. След кампанията за либийските сестри, която завърши с хепиенд, типично по нашенски случката бе яхната за политически и икономически цели. Сега имаме различен вид съпорт.
Някои анализатори дори са по-смели, че подкрепата към Стилиян Петров в момента би засенчила вниманието към каквито и да е избори. Състраданието е черта, която е характерна за човешките индивиди по цялото земно кълбо, но в случая наистина става дума за особен човек. Като че ли всеки българин иска да има характера и волята на капитана на националния отбор. Не става дума за това, че е млад, богат и известен. Той явно е пленил всекиго от нас с нещо. Няма такъв случай във футбола, червените да го броят за техен, а сините да го считат за един от тях. Това е защото той игра в ЦСКА, но допреди това беше привърженик на Левски. Обичат го обаче почитателите на всички футболни цветове. За всички фенове той е „наш”. На него никой не му се сърдеше, когато за няколко месеца се дръпна встрани от националния отбор, а напротив – всички одобриха доводите му. Никой не му се сърдеше затова, че няколко години не говореше с българските медии, всички подозираха какви са причините за това и той отново беше прав.
Живеем в държавица, в която на 8 август се чудим защо е толкова горещо, а винаги на 8 януари зимата ни поднася поредната си изненада. Оставили сме се по течението и се събуждаме, само когато трябва да гласуваме.
А защо изобщо избираме народни представители... Двайсет и няколко години какви ли не по цвят правителства не могат да подредят тая въпросна държавица, все дъждовете ни са повече, отколкото са коритата на реките, снеговете са повече, отколкото планините и пътищата могат да поемат, а слънцето е по-силно, отколкото летните култури могат да понесат. Примирили сме се с всичко, дори с цена на дизела от 3 лева за литър.
И личната драма на един спортист ни разтърси, събуди ни от зимния сън, за да ни подсети, че всъщност не сме чак на задните части на географията. Петров ни показа, че трябва са бъдем усмихнати и жизнерадостни. Той ни зарази с усмивката си, а вероятно и вътрешният му позитивизъм ще го води, надяваме се, в успешната битка с болестта.
Нашият Стилиян не може да накара насила някой да го обича. Това, което успя да направи той, е да се остави да бъдат обичан. Той знае, че трябват години, за да се изгради доверието, и само няколко секунди, за да се разруши. И спазва това правило не защото е правило, а така ги чувства нещата. Петров е наясно, че ако е посял слухове - ще се оплете в интриги, а ако посял любов - ще бъде щастлив. А щом толкова хора го обичат, той още дълги години ще бъде щастлив.
Ние като че ли едва сега осъзнахме какъв капитан имаме. А както вече споменахме, той не е капитан само на 11 сънародници в националния отбор по футбол с екипи с герба на гърдите, не е капитан само на хилядите по трибуните. Той е капитан на 7 милиона българи. Той е Нашият Стилиян! И ние вярваме, че отново ще го видим в действие с капитанска лента на лявата ръка. Така както и другия ни герой Херо знаеше през цялото време, че много хора искрено му желаят успех в борбата с болестта, сега Стан е наясно, че заради любовта на милиони българи ще излезе победител.
