"Не всичко е пари, приятелю", е възпяла една велика българска певица. Да, ама не и у нас. Напротив – преди всичко са парите, за к’во ни е морал! Ще се родиш, само ако си платиш. Иначе, стой си в корема на майка ти.
После се започва едно лудо плащане за посещение на детски градини (ако изобщо имаш шанс да те приемат). Предстои ти училище – купуват се учебници, тетрадки, помагала, пособия, евентуално и такси някакви – я за охрана, я за нещо друго измислено. Ей така, да има – плащай, плащай! Да не забравим и нови дрехи преди всеки първи учебен ден (да ти се не подиграват съучениците, че ходиш с обикновени панталони и тениски). После идва студентството. Там сумите са многократно по-високи, в сравнение със средното школо. Ако имаш късмет да те приемат държавна поръчка, ще платиш с има-няма 50 лева по-малко. И се започва всичко отначало – транспортни разходи, квартира или общежитие, храна… и пак учебници, тетрадки, помагала, пособия и какво ли още не. А теб ти се живее. Студентски живот – мама и тате трябва да поддържат и една-две дискотеки в следващите четири години (минимум). Освен ако не ти се е доработило, та да изкарваш по некой лев поне за цигарки. През цялото това време, да не забравяме, че от заплатите на същите тези родители се спират и луди пари за осигуровки на безработните, пенсионерите, социално слабите и т.н.
И накрая излизаш от университета, къде си научил, къде не, ама и то ти е все тая – кетап да има е важното. Ето тук вече започва живият живот. Кръгът се затваря и все едно току що си се родил. Пак ти трябват пари, пари, пари, много пари. Обръщаш страницата и започваш да се справяш някак си. Създаваш семейство и едва свързваш двата края. Изведнъж същият този живот те изправя пред ново огромно изпитание и те връща обратно на стартовата линия. Трябват ти пари за лечение, лекарства, за престой в лечебно заведение, евентуално и за избор на екип, който да се грижи за теб или твой близък в болница. Очакваш помощ от онези, които са ти обирали половината приходи досега. Нали всичко се връщало? Да, ама не и парите! И в този най-труден момент те пак казват: „Плащай, плащай!”. Покой от тия хора няма и в отвъдното. Ще дойдат, ще те намерят и пак ще ти поискат дължимото…
Грешка било писмото, изпратено до майката на малката Мими, която имаше нужда от средства за да живее, но не можа да ги дочака. Кой допуска да се случват такива парадоксални грешки, които намушкват 100-кратно с остър нож сърцето на една страдаща за починалото си дете майка? Кой? Писмото било изпратено по-рано, оправдават се от Националната здравноосигурителна каса. А защо изобщо трябва да се искат пари от хора с подобен проблем? Къде отиват всички онези средства, които се спират ежемесечно, в полза на държавата? На глас ли го казах: в полза на държавата!
Ама, разбира се, че няма да има наказани. Вие да не си помислихте, че моралът ще надделее. Всичко ще отшуми, както много болки досега. И няма да помним, защото парите пак ще ни заслепят. Човек дори не може и да си умре, ако не разполага със средства. Колкото и грубо да звучи - това е. Ще се мъчиш на земята, докато не събереш пари за погребение. Защото всичко е пари, за к’во ни е морал.
Автор: Атанаска Маркова
