Страсти до кресчендо, граничещи с истерия се разпалиха около една теза, свързана със стихотворението "Аз съм българче" – че едва ли не ще бъде махнато от учебниците, защото няма как да искаме от имигрантските деца да го учат.
Изказаха се политици, анализатори и кой ли още не. Просветното министерство пък се ангажира със специално становище по темата – че няма да се маха. В този обяснителен режим обаче то трябва да бъде вкарано по съвсем други поводи - например за масовата неграмотност на зрелостниците, която всяка година ни изненадва: МОН обясни ще се изучава ли "Аз съм българче"
Всъщност фразата, скандализирала "патриотичната" общественост, е част не от политиката на "Свободна Европа", както се опитаха да обобщят знайни и незнайни воини на перото, а е част от статия за демографската политика. В нея авторката Светла Енчева развива идеята, че е нужно страната ни да се отвори към имигрантите и обществото да се научи да приема различните. За първото според нея има икономически и социални ползи, а второто се представя като важно условие за реалната интеграция.
Малцина обаче разгледаха в дълбочина тези идеи. Дори и да не са приемливи, тяхното оборване е въпрос на аргументи, а не на истерични крясъци и написани в спешен порядък политически обръщения. В крайна сметка на широката общественост беше натрапен един добре клиширан, изваден от контекста фрагмент от тази статия.
Нека видим все пак точния цитат: "Интеграцията не може да се осъществи без нагласа за приемане на другия. А това е трудно в страна, която приема като чужди дори собствените си етнически малцинства. За да е възможна интеграцията, много сфери трябва да се променят, включително образователната система. Защото тя е скроена единствено по мярата на етническите българи. Няма как децата на 100 000 имигранти да се почувстват пълноценна част от българското общество, ако са длъжни да учат "Аз съм българче", без на образователната система да ѝ хрумва, че и те биха могли да научат българските деца на нещо и да обогатят живота им".
Всеки може да оспорва това виждане – и цялостно, и само отделни детайли от него. Че ингеграция без приемане на различните е невъзможна е факт – така е в повечето европейски страни. Констатацията, че приемаме като чужди дори собствените си малцинства, също е вярна. Но дали е достатъчно само да правим констатации? Как точно ще се променят нашите нагласи, ако и собствените ни малцинства, и прииждащите потенциални нови сънародници просто не желаят да се интегрират – нито да учат, нито да работят? Ако техните активности са видни главно от криминалната хроника?
На тези въпроси няма отговор не само в цитираната статия, но и в политическите програми и в управленските решения.
Затова е много по-лесно да се хванем за този щрих със стихотворението. Да развием до максимум пропагандния му потенциал. И да отклоним вниманието на обществото – поне за малко – от ставащото в икономическата и в политическата реалност.
А какво се случва там? Има поредица от неуспешни опити за отвоюване на държавата от мафията. Има битка за дооглозгване на обществения ресурс, за който се бият с нокти и зъби точно онези, които са призвани да го опазват. Затова са жизнено необходими патърдии като тази със стихотворението. Те ще фокусират обществената нетърпимост върху онези, които "посягат на българщината". А не към онези, за които българщината е параван, зад който крият безмерната си лакомия, безскрупулност и безхаберие.
"Але, хоп", би синтезирал ситуацията Вонегът. Тоест, всички сме българчета, но какво от това, бихме добавили ние.
Трябва обаче да уточним някои детайли. Първо, родната образователна система е създадена и насочена основно към българчета и в това няма нищо осъдително, тя съществува преди всичко заради тях. Доскоро не бяхме си и помисляли, че ще приемаме каквито и да било имигранти.
Самите българчета обаче излизат от училище неграмотни и малцина знаят поне едно четиристишие от което и да било стихотворение. Въобще не говорим за децата на имигрантите, а за чисти българчета, които името си не могат да напишат без грешка. Ето тук е поводът за истинската тревога, а не в "забраняват Вазов".
Във всяка нормална страна децата от други националности се подготвят за развитието си, адаптират се и се интегрират чрез образователната система. Не тя се нагажда към тях, а те към нея. Ето това е правилната трактовка и ако иска едно българче, турче или поляче да живее в Германия, трябва да научи немски и да познава Гьоте поне в общи линии. Така че истината е някъде по средата – между статията в "Свободна Европа" и истеричните политически реакции, целящи отклоняване на вниманието.
И дайте да си кажем правичката – родната образователна система е мащеха за собствените ни деца, та какво остава за имигрантските.
Автор: Стефан Стефанов
