Конфликтът между Велислав Минеков и Емил Кошлуков не спря само до личния план. Той навлезе в дълбоки сфери като свободата на словото, която у нас все още е само понятие, при това - доста мъгляво.
Защото за каква свобода на словото можем да говорим, след като повечето влиятелни медии вървят неизменно с властта? Колко свободен е журналист, на когото диктуват в ухото въпроси към събеседниците? Как да я измерим тази свобода - само по възможността да покажеш среден пръст в ефир ли? И доколко е свободна една обществена телевизия, която нерядко е показвала, че се влияе от кефлийските настроения на всеки нов управник?
Мнозина биха се запитали дали БНТ изобщо следва някакви професионални стандарти, след като от година на година нейната гледаемост спада, а знакови лица бяха свалени от екран. Обществената телевизия е подложена на остри критики от страна на експерти именно заради това, че често изглежда проправителствена. А това е точно обратното на обществена.
Но дори без да навлизаме в дебрите на медийната теория можем да твърдим, че БНТ отдавна не е медията, по която другите могат да се равняват. И причината далеч не е само финансова. Впрочем, ресурсът, с който БНТ разполага, изобщо не е мизерен. Въпросът е как се управляват парите на данъкоплатците. А това е тема, по която никой не взима отношение - нито управляващи, нито опозиция. Нямат интерес да се ровят, защото всички искат да са в ефир. Политик без ефир закъде е?
От любовта между БНТ и силните на деня се пръкнаха немалко уродливи политико-медийни зависимости. Затова не можем да виним Кошлуков, че изглежда така, сякаш съчетава в себе си политическа фигура и телевизионер - такива има доста, макар че далеч не всички се борят да са генерални директори на БНТ.
А свободата на словото в България е тема, с която твърде много се спекулира. В случая със скандала между Минеков и Кошлуков също е така. Не е прав министърът да иска по този начин обяснения за прекъснатата програма на БНТ поради пряко включване на ГЕРБ - това наистина си е редакционна политика, колкото и спорна да е тя от професионална гледна точка.
Но не му отива и на Кошлуков да плаши с дипломатическия корпус, Европейската комисия, СБЖ, Фрийдъм Хаус и "Репотери без граници". Не му отива, защото в очите на същите тези значими инстанции той вероятно е единственият генерален директор на национална медия в света, показал среден пръст в ефир, бидейки програмен директор. Без значение какво го е предизвикало.
И не се засрами от това. Напротив, бодро си участва в конкурс за гендир, бодро си директорства, взема управленски решения и провежда политика. И алармира, че свободата на словото е застрашена.
Многострадалната българска журналистика познава всякакви превратности, всякакви гьонсуратлъци и измекярства. Гочоолу и Дочоолу не са герои от фейлетон, наши съвременници са.
Затова 112 не е място в класация за медийна свобода. Диагноза е. Това обаче не е вина нито на Кошлуков, нито на Минеков. Техният конфликт е съпътстваща щета на резкия обрат, който настъпва след острата намеса на Биг Брадъра, който, както се оказа, също не е само телевизионна имагинерност.
По-големият срам е в това, че 15 години българските медии пригласяха на един малограмотен и малокултурен еднокнижник. Възхваляваха всяка негова простотия, а селяшката му хитроватост издигнаха на държавнически пиедестал.
И когато говорим за свобода на словото, нека не забравяме, че за свобода се бори само робът.
Свободният човек се бори за съвършенство.
Уви, българската журналистика е безкрайно далеч от него.
Автор: Евелина Гечева
