Преди доста години една вечер играх с малкия си внук на Черен Петър. Дорде премигна, той прибираше всички карти. Попитах го защо, а той „Защото съм по-бърз от теб!” На ум го оцених, че има данни да работи при мошениците за много пари или да стане политик, като мами хората в очите. Той обаче завърши УНСС и затова сега не мога да преразказвам за изборите негови несъществуващи полукриминални свидетелски признания. Жалко. Ще трябва да се задоволя с това, което съм чул в трамвая.
По-рано например там научих ъпгрейдвана старата басня на Езоп как лисицата видяла на дърво в гората врана с парче сирене в човката. Без да се бави и секунда и без да каже дума, тя веднага метнала по птицата един камък и, разбира се, бързо лапнала млечния продукт. Враната разтръскала зашеметена от удара главата и си рекла: „Брей, тази басня много са я съкратили!”
Сега в трамвая дочух още по-ъпгрейдвана актуална версия: Вървяла си лисицата из гората и както винаги на същото „онова” дърво пак съзряла врана с бучка сирене в човката, която недоверчиво я следяла и била готова моментално да литне. Разбрала хитрушата, че номерът с камъка вече няма да мине и приложила „мека сила”. Просто съпричастно попитала: „Вранке, ще ходиш ли да гласуваш за горския парламент?”
Враната, традиционно поне във версиите на тази басня винаги се проявявала като глупава, веднага с готовност гракнала: „Да-а-а-а!”
Естествено лисицата отново лапнала парчето сирене още във въздуха. Измамената врана съкрушено си помислила: „Всъщност нямаше значение какво щях да й отговоря. И „не” да бях й казала, тя пак щеше да ми изяде сиренцето!” Да, българинът умее иносказателно с хумор да говори за сериозни неща.
Стане ли обаче дума за избори, все Бай Ганьо на Алеко ми идва на ум: „Ти, господине мой, тури ме в която щеш околия и ми кажи когото щеш да ти избера. Едно магаре тури за кандидат, и магарето ще ти избера, майка му стара! Само дай ми околийския с жандармите и ми дай 1000-2000 лева. Да ти събера аз тебе, приятелю мой, ония ми ти синковци от кол, от въже, тъй 40-50 прангаджии и да ги наредя в две-три кръчми по краищата, да им подложа по ведро на глава, па да им извикам: "Ха бакалъм! Да живее България!"
Никога не ми стана ясно как само 10-15 г. след Освобождението българският политически живот се изражда така невъобразимо, къде останали идеалите от Възраждането и на борците за свобода, защо Вазов е написал „Епопея на забравените”? Не сме го наследили от турците, които никога дотогава не са провеждали избори. И при самодържавието в Русия нямало публична изява на вота на хората. Откъде сме копирали тези шейрети?
Изглежда сме самоуци. Като гледам сериозния наплив за последното шоу „България търси таланти”, допускането може да се окаже вярно.
Първите сравнително честни избори съкрушително са спечелени от Стамболийски, но наследниците на Дочоолу и Бочоолу изобщо не му простили. И поп не сварил да го опрости.
След септември 1944 г. резултатите от първите избори и референдумът за Народна република не са оспорвани от Съюзната контролна комисия. През следващите 40 г. обаче броените и неброени бюлетини винаги показват категорична победа за Партията-ръководителка с 99,99%. Положената порочна практика преминава в трайна здрава традиция, запазена и до днес.
Как стана така, джанъм, че Бойко Борисов на два пъти уличните протести го смъкваха от премиерското кресло, но на изборите той възкръсваше като птицата Феникс от огъня?
Излезе например съобщение, че в една европейска страна гласуването продължило 3 дни и приключило съвсем честно, хората дори гласували по пощата. България обаче не е Европа, при нас интересът има паричен еквивалент.
Неизменно по време на избори не службите за сигурност, а по-често именно медиите разкриват схеми за купуване на гласове. Понякога дори арестуват продавачи на гласове. Естествено тяхната съдба я решават чак след изборите. Ако са помагали на загубилите вота, душа да им е яка. На работилите за победителите сякаш им се разминава по-леко.
Накрая, след преброяване на бюлетините, обикновено се оказва, че броят на гласувалите е кошмарно малък и едва надминава половината в списъците. Тяхното собствено обяснение е, че по определението на Бай Ганьо всички са „маскари” и че за когото и да гласуват, все ще им „изядат сиренцето”. Не гласувалите наистина имат тази правна възможност, но този техен избор ги лишава от моралното основание после в социалните мрежи да критикуват (разбирай: да псуват) властта.
Винаги след изборите в обществото отново висват „със страшна сила” поне два въпроса: С какви нравствени аргументи постоянно живеещите в чужбина българи ще решават кой да управлява страната, след като това изобщо не ги засяга и е без значение за тях, а и представите им за България са доста размити? Второ, докога неграмотни „българи” ще накланят везните на една или друга страна според това кой какво им е платил или посочил. В САЩ се иска документ за завършен поне четвърти клас.
Който читател не случайно е прочел текста до тук, може да си пусне по интернет песента „Балкански синдром” на Тони Димитрова. Приятно слушане.
Автор: Ганчо Каменарски
