Живеем в особеното лятно безвремие на новинарския поток, в който спокойно наблюдаваме как два коренно различни сюжета влязоха в режим "ведно да се бият живи и умрели", както е казал самият Вазов.
И именно поради безвремието имаме възможност да видим и по-голямата картина, която изглежда така: темата със сметката за 500 лева по морето и идеята за 24 май като нов национален празник всъщност имат допирни точки. И не са само допирните точки между влака и автобуса от шеговитата картинка начело на коментарната ни статия.
Тук става въпрос за културата ни като общество. Ако погледнем моралните ни ценности и политическата ни култура, ще видим нещо елементарно - държава, в която се иска оставка на министър заради три стека, не заслужава 24 май за национален празник.
И тук не става въпрос само за туристическия и ресторантьорския бранш, а за нас, българите. Раздирано от всевъзможни разделения, умишлено потиквано към омраза, крещящо и кипящо, обществото ни не може да намери дори минимален консенсус за базовите ни ценности и общия ни път напред. А сме седнали да чоплим сметки от ресторанти.
Сега по същество.
Ресторантьорите, които са представители на един от, възпитано казано, най-активните браншове у нас и които извиват ръцете на всяка власт, този път срещнаха отпора на министър Зарица Динкова. На пръв поглед самата тя не се отличава по нищо от останалите редовно избрани министри в кабинета Денков-Габриел, точно обратното - при нея виждаме изразен ясния експертен профил на министър за този кабинет, който е лишен от партийни остриета или опетнени личности.
И точно тук опитните ресторантьори, под чийто диктат се управляваше ковид кризата само допреди две години и които изнудват всяка власт за понижени ставки, за помощи, за надбавки, за отстъпки, за шестица от тотото и други, сега се изненадаха, че настоящата редовна власт май няма да им ходи по свирката, образно казано. И веднага поискаха оставката на министърката, която се опита деликатно да им намекне, че стават нахални. Самата тя понечи да ги убеди в очевидното - няма как да си хотелиер или ресторантьор, който иска да привлече туристи, след което да ги съди, ако самите те решат да ти извадят кирливите ризи. Това показва нивото на културата. Всеобщата, не само на този бранш.
От другата страна връхлита темата с 24 май като нов национален празник. Сакрална дата, отбелязваща празника на словото, красотата на словореда, на творческия ни порив към литературно и обществено развитие. Дори няма да навлизам в историческите спорове по темата или острия дебат, който вече се разтвори в социалните мрежи. Защото само за ден видяхме как и тук отново се разделихме на историци и обикновени драскачи, моралисти и практици, русофили и русофоби, путинисти и османисти, литератори и автори...
Истината е, че националният празник на една държава е послание към света и вид позициониране на страната. Факт е, че 24 май носи един вид послание, 3 март носи друг вид послание, а желанието за смяна на националния празник носи трети вид послание. Пилонът в Рожен носи четвърто послание, но нека да не отваряме отново и тази рана, че и без това едвам успяхме да я зашием.
И на целия този фон достигаме логичния въпрос - достигнали ли сме тази висота на морална и общностна култура, която да ни позволи да имаме 24 май като национален празник? Въпросът е риторичен.
Автор: Ивайло Илиев
