Не ми изглежда, че евродепутатите ни са хора, на които самите партии разчитат прекалено много. След като Андрей Слабаков, човек, който 15 години пуши в ефир, накрая каза пет патриотични приказки и стана депутат, предвид почти патологичния гастрол на Бареков в европарламента, както и на базата на опит с десетки други, може да оформим няколко типажи. Вече достатъчно дълго сме в ЕС, за да класифицираме пратениците ни по няколко характерни архетипа. Те изглеждат така:
Човекът, изпратен в ЕС да си доживее старините
Това най-често е политик, чиято кариера в България е приключила и към него няма особени надежди. В същото време той не мисли, че масовото разочарование от работата му трябва да е причина да се отегли от обществените дела. Правилно си е дал сметка, че ще е хубаво да измисли нещо по-умно от това да направи нова партия, която да се явява всеки път на изборите с резултат от 0,2%. Пак толкова разумно е преценил, че няма никакъв смисъл да пише мемоари. Ето че почти описах Сергей Станишев.
Човекът, изпратен в ЕС, за да го разтури
Това е евродепутат с мисия. Той попада в ЕС със заявката да го разтури - проста работа. Целта е там да намери други евродепутати, с които да го направи, но дори да остане сам, ще опита. Не е много ясно как ще разтури ЕС, но от друга страна, зорът е веднъж завинаги да се попадне там и да се започне да се взимат едни 15 000 евро на месец, пък после живи и здрави. В крайна сметка ако не се разтури с първия мандат, може с втория.
Човекът, изпратен в ЕС, защото никога не е казвал друго, освен клише
Има, изглежда, подобен критерий. Съществуват политици, които се изразяват преимуществено с клишета, но и понякога казват нещо оригинално. Могат да бъдат открити и други, които се изразяват основно с клишета и много рядко произнасят нещо различно. Но са срещани и такива, които по време на публичния си живот нито веднъж не са казвали нещо, което да не е клише - ето този трети тип по някаква причина често се превръща в евродепутат. Тези типажи сякаш се изграждат още в училище. Това са онези момчета и момичета, които излъчват потискаща енергичност, активност и едно обезсърчаващо празнодумие, което би трябвало да им отнеме всички шансове в живота, но винаги става обратното.
Човекът, изпратен в ЕС, защото много иска
Като че ли има и такива случаи. Това е политик, чиято цяла партийна кариера (казвам партийна, а не политическа, защото става дума само за първото) преминава в неистовото желание да стане евродепутат. Всички около него започват да чувстват изпепеляващата амбиция, която той храни към евродепутатския стол и, според мен, по едно време им писва и се съгласяват. А дано се разкара оттук тоя досаден човек, да миряса, да се прати като хрантутник там, въобще всичко сме готови да направим, само и само да не се вясва вече наоколо.
Автор: Георги Петров
