Добри мачове на Джерард за Англия? Помислете пак

Безсмислено е да питате Стивън Джерард къде всичко се обърква. Джерард е там където всичко се обърква. Не само в този турнир, не само при рядката грешка на играч в пристъп на ярост срещу умирането на светлината, а от самото начало на всичко, от най-ранните му дни като английски национал. Всички онези пъти, когато гледахме и се чудехме какво се е случило с онзи Джерард, когото познаваме, онзи с червения екип, героя на съвременния футбол. Ето къде нещата се объркаха. Ето там.

Назовете най-големия мач на Джерард за Ливърпул. Невъзможно е да се спрете на един. Второто полувреме на финала на ШЛ 2005; финалът за Купата на ФА 2006; мачът с Олимпиакос от ШЛ 2004/05; победата 3:0 над Евертън през 2012 г.; Наполи в Лига Европа през 2010-а; победата над Манчестър Юнайтед през 2001-ва като 21-годишен младок. Редовните посетители на “Анфийлд” не биха спрели дотук. Те биха могли да добавят още 50, може би и 100: Саутхамптън в новогодишния ден, 2001; Марсилия през 2008-ма. Мачове, които Ливърпул не би спечелил без Джерард, сърцето на тима.

Сега сторете същото с Джерард и Англия. Мнозина от онези, видели всяко от едно от неговите 113 участия за родината, се опитаха да го сторят след двубоя с Уругуай. Има консенсус за гостуването на Андора през 2007 г. под ръководството на Стийв МакЛарън. И неособено много друго.

Той бе доста добър при великата победа над Германия с 1:5 в Мюнхен, но така бе и с мнозина други играчи. После бе онази контрола срещу Унгария веднага след Мондиал 2010, когато сам спря надигащата се негативна вълна срещу Фабио Капело. А най-постоянен бе в квалификациите за гореспоменатото световно първенство, макар и като ляв халф – омразна нему позиция.

И все пак проблемът на Джерард е проблем на Англия. Така както националният отбор е по-малко от сбора от своите части, така и над 100-те мача на капитана не се доближават до най-добрите му 10 или пет за Ливърпул. Джерард, възхитителна индивидуалност с голяма почтеност и често брутално самоаналитичен, си го признава. По случай 100-тния си мач заяви, че има шест или седем добри двубоя за Англия.

Това бе прекалено строго. В общ план всички са съгласни, че той често играе на ниво, оправдаващо пускането му като титуляр. Едва съвсем напоследък мястото му в тима е поставяно под въпрос, и то никога от Рой Ходжсън. Той помоли Джерард да остане като капитан, а халфът ще обмисли бъдещето си като национал в идните седмици. И все пак е невъзможно да се раздели личното му наследство от неоправданите очаквания от една твърде обещаваща група английски футболисти.

“Ако не можем да направим от това играч, май по-добре да се откажем”, веднъж каза пословично Алекс Фъргюсън за Райън Гигс. Поглеждайки назад към кариерата на Джерард като национал, явно английската машина не се е справила дори с това просто предизвикателство. Тя пое един от най-големите футболисти на страната от това, а и от кое да е, поколение (Луис Суарес твърди, че е най-добрият халф, с когото е играл) и някаксиго сведе до нивото на посредствеността.

Това е все едно някой да дръпне кабелите от инструментите на Бийтълс, да покрие с одеяло платно на Гейнсбъроу или да спусне завесата по време на монолог на Лоурънс Оливие. Говорим за един от най-великите футболисти, които някога ще видим, а се спускаме назад във времето в търсене на спомена за един негов златен час. И то срещу Андора!

Джерард изглеждаше потънал в болка в неделя. Контузен повече психически отколкото физически. Щипеше задницата на крака си, докато не пусна кръв, а лицето му се свиваше тъй интензивно в гримаси, че можехте да паркирате велосипед в една от браздите по веждата му.

Той си спомни следобеда след предната вечер, когато се лутал из каналите на телевизора в хотелската си стая, хвърляйки по око на мача на Италия с Коста Рика с надеждата за един последен шанс. Но не би. Джерард остави впечатлението, че не е и очаквал нещо друго.

“Имаше минимален лъч надежда, ала той направи болката дори по-лоша след края на двубоя. Бяхме в отчаяна позиция. За мен това не е достатъчно добро – да разчитаме на други, когато имаме толкова талантливи играчи в състава си. Разликите са по-малки в сравнение с преди две години, ала седейки тук съм крайно разочарован. Убива ме, че няма никакви позитиви, за които да говоря.”

Англия обаче изцяло държи да акцентира върху позитивите от Бразилия, макар изворът от тях да изглежда празен след най-слабото представяне на Мондиал от 1958 г. насам. Разликите са малки, е последната мантра. При все това за три часа футбол тимът не е повеждал и веднъж в резултата. Митът за “групата на смъртта” също бе взривен отвътре. Никоя група на смъртта не може да се печели от Коста Рика, както изглежда ще се случи с тази. Италия не бе световно страшилище; Уругуай наистина е само Луис Суарес плюс десетима други.

В Бело Оризонте във вторник Англия ще се изправи срещу един отбор на Коста Рика, чиито футболисти не биха получили втори поглед от доста клубове от Премиър Лийг (дори и Джоуъл Кемпбъл, чиито състезателни права се държат от Арсенал). Надеждите бяха това да е мач, носещ убедителна победа, която да потвърди класирането напред на англичаните след сурови сблъсъци с Италия и Уругуай. Вместо това ще е отчаян опит за измиване на срама.

Англия никога не е губила всеки свой мач на дадено световно първенство, а равенство просто би затвърдило Коста Рика като победител в групата. Всеки един изход би бил брутална развръзка за Ходжсън. Ами победа? Това ще е олицетворение на поговорката да ритнеш въздуха.

“Последните няколко дни бяха сиви. Моментът е труден. В главата си имам смесица от емоции: безсилие, болка. Сезонът на Ливърпул завърши лошо за мен и отбора. Излизах от тази фаза, опитвах се да я затуля и да си върна част от положителността чрез Мондиала. Това точно не исках да се случва. Трябва да опитам да изживея мъката, да се откъсна със семейството си някъде далеч от футбола и после да взема решение за бъдещето си в националния тим.

Ще сбъркам да взема това решение сега. Ще го обмисля надълго и насериозно, ще говоря с хора, които ще ме насочат. Поставях всекиго над себе си през цялото време. Този път трябва да взема най-доброто решение за себе си. Казах на Рой, че ще ми трябват три седмици да си прочистя главата.

Трудно е да го изразя с думи. Когато си играч, капитан и фен на Англия и си хвърлил толкова труд да си в тази позиция, е тежко нещата така да се обърнат срещу ти, както стана в последните дни. Няма да деля вини и отговорности, трябва сам да поема удара.”

Когато въпросът за провала на Англия бе поставен на Ходжсън, мениджърът имаше малко конкретни отговори: “Коста Рика бе тимът, който щеше да завърши последен в групата, а най-вероятно ще я спечели, при това с три от три победи. Ако станеш добър отбор, можеш да оцелееш и без играчи от световна класа. Вижте техния тим: футболистите не бяха смятани за световна класа преди турнира и вероятно това няма да се промени и след него, ала заедно изковаха успех. Може би това е нещо, от което ние да се поучим.”

Идеята новият отбор на Англия да е изграден без маркови имена и елитни играчи прозвуча като ловене за сламки. Наистина ли искаме оттук насетне да вървим натам: да приемаме, че може и да не успеем да изкараме добър национал от наистина изключителен играч като Джерард, но че можем да успеем с по-нисш модел?

В това няма логика, няма смисъл. Ако пътят оттук включва алхимия, проблемите са по-големи, отколкото сме си ги представяли. Дълбоко у себе си всички знаят това.

Мартин Самюъл, “Дейли Мейл”