Даниела Хитова е от Враца. Завършила е богословие и журналистика. Работи в една от медиите на Северозапада и има ярко присъствие в отразяването на християнските традиции и обреди. Човек с точна позиция, открит и честен към хората и нещата от живота. Питам я в дните на Страстната седмица - защо българинът празнува Великден?
Ето какъв беше отговорът ѝ:
Този въпрос има най-малко две гледни точки. Първо - българинът празнува Великден, а не Възкресение Христово. И това са тези хора, за които този ден е повод да се съберат, да седнат, да хапнат, да пийнат и изобщо да забравят за църковния празник, да забравят всъщност, че Великден се нарича Великден, защото това е най-великия ден в човешката история, денят, в който вратите на рая са отново отворени за всички хора. Денят, в който Исус Христос възкръсва от мъртвите, не е възкресен от някого, а самият той възкръсва и така слага финала на своето изкупително дело, след което обещанието, дадено на Адам и Ева, че ще се роди изкупител на света и че вратите на Рая отново ще бъдат отворени за хората, се сбъдва. Т.е., ако ние се плъзнем само по празнуването на Великден, ние сме от едната група хора.
Но ако в този ден намерим време да отидем да чуем какво се случва в храма, тогава ще разберем, че ние присъстваме на празника на празниците и на тържеството на тържествата, така наричат този ден Възкресение Христово химнописците от векове. Това е най-важното събитие, защото то осмисля нашия човешки живот. И ако днес, в този прагматичен свят, ние продължаваме да не сме доволни от това, което имаме, то не е защото имаме малко, а защото имаме душа, която иска нещо повече от това, което ни дават парите и това, което ни дава ежедневието. Т.е. безсмъртната ни душа иска безсмъртни неща, които не могат да се захранят, казано в кавички или да се удовлетворят от земните неща, които ние тук виждаме и придобиваме.
В думите ми, надявам се, никой да не е открил укор, а по-скоро да види двете възможни точки към живота. Защото това са всъщност двете гледни точки към живота, а не само към празника Възкресение Христово. Ако търсим, дето се казва, за какво да се хванем, за да изберем едното или другото, трябва просто да сме откровени пред себе си. Стига ли ни едното или какво за нас е важно. За мен лично е важно това, че освен тяло, човек има и душа и тази душа има нужда от храна, духовна храна, Тази душа е това, което ще остане , когато тялото не е живо.
На трапезата на моето семейство има традиционните неща за всеки българин. Има козунак, има яйца, има питка, печено агне , хубаво червено вино. Аз не съм против това хората да се почерпят за празника, защото това е един от начините,по който ние празнуваме. Но не искам празникът за мен и моите близки хора, да бъде само това. Само това не стига и важното е да знаем какво празнуваме на този ден и да знаем, че ние сме християни.
С какво можем да нахраним душата си?
Душата на човека е безсмъртна. Това, което тя иска са също неща, които са безсмъртни. Можем да я нахраним с добро, но не само като искаме да получаваме доброто, а да сме тези, които вършат добро. Неслучайно мъдрите хора са казали, че по-блажен е този, който дава, отколкото този, който взима. Да нахраним душата си с вяра, с вяра, че краят на този живот не е края на живота въобще, а е само една врата, през която ние отиваме във вечния живот. Да я нахраним с любов към Бога, към хората и даже към себе си. Не говорим за себелюбие, а за това – както се грижим за нашето тяло всеки ден. и се обличаме, и се къпем, и искаме да ни е топло, така искаме да се погрижим и за нашата душа. Защото ако къщите си проветряваме всеки ден, съвсем логично да попитаме колко пъти сме се изповядвали и кога за последен път е било това. Според мен Великден е точно времето, в което да погледнем навътре към себе си ,да видим кое не е наред, да бъдем честни със себе си и обичайки се да отидем да попостим известно време, да се изповядаме , да кажем какво ни тежи … Да прегърнем на Великден ,както се пее в песнопенията, всички хора, да си простим един на друг всички неща, да прегърнем всички хора, да ги наречем братя и да посрещнем радостно Възкресението. Това е за мен празника.
Автор: Анелия Костова
