Директорът на Врачанския театър Анастас Попдимитров представи с огромно задоволство екипът на проф. Маргарита Младенова, директор на театрална работилница "Сфумато", която е режисьор на новия поетичен спектакъл на Врачанския театър. Спектакълът носи името "За светлото, което бе" и се базира на близо 50 поеми на наши творци, живели и творили в 20-те години на миналия век.
"Успях да убедя проф. Младенова да работи с Врачанския театър, и считам това за огромен празник за нашия театър, в буквалния смисъл на думата, най-вече за актьорите, които работят с нея, за тази школа през последният един месец, която те реално карат. Искам да ѝ благодаря за прекрасния резултат, който тя постигна в нашия театър, с нашата трупа, уникално представление, което ще имате възможност да гледате утре от 19 ч. на камерна сцена. Надявам се, че това няма да бъде последната ни творческа среща във Враца с проф. Младенова, ще успеем да я убедим да дойде пак да работи с нашата трупа".
Сценограф на постановката е младият Иво Николов, а композитор Христо Намлиев. Намлиев е познат с музиката си към редица игрални и документални филми, както и към много куклени и драматични спектакли. Пианист и композитор в рок – групата "Херманс Улф Бенд", с която има издадени шест албума. Носител е на престижните театрални награди "Икар" и "Аскеер".
18 актьори влизат в образите и добавят присъствие в изключителната атмосфера на поетичния спектакъл. Проф. Маргарита Младенова разказа за своята работа с екипа на Врачанския театър:
"Наистина съм изпълнена от тази среща с трупата на театъра, хората от Врачанския театър, от начина , по който те гледат на театъра, с това колко са отворени и любопитни към предизвикателства и провокации, които не са вече извървян път, не е вече нещо зад гърба им, колко са гладни за сериозна работа… Същинската причина да дойда да работя с тях е най-вече в това, някак си от опит знам, че като че ли в такова място, повече от столицата, където са събрани артисти на едно място ПО-има въздух, шанс, енергия има да се потегли някъде и нещо да се случи, което е рисково, това е същинската възможност към която се стреми всеки творец. Такъв е и екипът ни, и Христо Немлиев, и Иво Николов. Ние замислихме това представление малко като завера, тримата се събирахме от време на време в София. Спектакълът е малко необичаен, материята му е само и единствено върху поеми – това е поезията на литературната бохема, от 20 –те години на миналия век, но има и Вутимски, който е малко по-късно, и текстове на Алеко Константинов, без който не може да мине такова представление, по силата на образа, типът, който е създал Бай Ганьо Балкански, метаморфозата на който е пък другия полюс в нашето представление.
Всъщност става дума за съдбата на българската интелигенция, за това доколко тя удържа на идеализма си, на интуицията си за битие, на високите си абсолютни мерки , как стои в контекст, в който не е съгласна. В живот, който не й харесва и докъде съхранява илюзиите си , утопиите си , че това може да бъде променено. Какъв е светът на поета в днешния прагматичен свят, какво се случа там. Това е замисълът.
Има още нещо, което искам да изрека – днес българският държавен театър е поставен пред изпитанието по силата на формулите за финансиране , които не са просто за финансиране , а за оцеляване, да поддаде, да се изкуши от това, за да му е пълна залата, от това да работи с мечки – звезди от сериалите, които не са лоши актьори, но това много често практически подценява собствените актьори, трупата започва да стои на втори план, престава да се развива техния език, мислене, да стават все по-смислени и добри актьори, как да продължат да учат.
И това е една от другите причини да дойда да работя тук, театърът тук удържа на изкушението да прави спектакли с един побит актьор на сцената, а останалите да кръжат около него. Поддържа младата си трупа , това е много трудна мисия - кауза, със собствен ресурс, да прави театър и да поддържа любопитството на града, потенциалната си публика. Това е, което ние в "Сфумато" се опитваме да правим, но ние сме го ситуирали като друг модел преди много години и продължаваме да сме верни на това. Ценя тази програма и мислене за театър.
За Маргарита Младенова да работи с нови актьори е истинско предизвикателство. Тя казва:
"Идвам и срещу тебе са съвсем непознати хора – аз съм ги гледала в няколко представления, когато са идвали в София, с 1-2 съм работила, някои са ми били студенти, но с повечето заставаме сега за първи път. Няколко седмици ние наистина имахме забележителна среща. За мен самата – това ме освобождаваше да работя, аз съм работохолик, известен във съсловието си, защото наистина , когато имаш нещо на хоризонта, имаш екип, вървите заедно, те искат да влязат в духа, закона, поетиката на това нещо, тази експедиция сега да им се случи. Сътворци са, тогава няма никаква разлика дали работиш в Париж или тук във Враца. Това се случи и няма начин да не се отрази на резултата, който на всички нас все още предстои. Ние ще продължим да работим и след премиерата. Изпълнени сме някак си от тази среща всички".
Интересно решение предлага със работа си и сценографът на постановката. Според проф. Младенова: "Художникът-сценограф видя залата, вдъхнови се от самата сцена и това доконкретизира самата идея. Като влезете, ще видите – за тази зала е пологът, в който се развива представлението. Залата е уникална – с галерията, с пропадалото."
"Ползваме архитектурата на сцената, нищо че е камерна, да създадем свят на тези поети, който е интимен. Няма скрити тайни. Малко е сложно художник да обяснява сценографията си", допълва Иво Николов.
Помогна му проф. Младенова: "Това е едно място, което поетите са имали, заведение, имали са места, в които са се събирали не само да гуляят и просто да се напиват, а наистина да слагат своите поеми в това ежедневие, което определя бохемата като друг режим, друга философия, малко като заведение, в което се слуша Фадо. На това тяхно място стените са леко наклонени, подът е тръгнал да се свлича надолу, динамично като че ли и те с духа си, с живота си, артистичния си инат, държат това място живо. Представлението завършва как се затваря заведението и кръгът се разпилява, уви…
Това не е прогноза за културата в България, то е истина, която продължава да се случва. Не е дидактична прогноза, бихме искали да не е така, но тези хора не се лъжат, те държат някак си на утопиите си, държат да вярват и са идеалисти. Истината, обаче е, че светът ги е изключил, изплюл, прагматичният модел си е натискал, даже биографически повечето от тях са си отишли рано от този свят, млади, на война са ги убивали, или са се самоубивали, или понеже са били бедни – са умирали от болести и туберколоза. Те така са изчезвали от този свят, с който не са съгласни, държейки на поезията си, на другата реалност.
Според проф. Маргарита Младенова финалът на спектакъла е оптимистичен. Поетите от оня свят продължават да изричат поезия, поезията я има и това не е отчайващо, това е страхотно. Човекът може да си отиде, но поемата му остава. Тя не е само негово достояние.
Премиерата на "За светлото, което бе" е утре – 24.04.2019 на камерна сцена на Врачанския театър.
