Поредният ден на протести в България все повече става новина, за която медиите са абонирани, но я отразяват, само защото е лято и няма друго. Така е не само защото властта, а и самият протест, са в лятна ваканция.
Така е заради динамичните баланси по отношение заложената в основите на протеста двойственост „надежда-безнадеждност”. Да, и такъв тип обяснения ни трябват, за да видим ставащото пред очите ни. То изглежда сложно, но не е. Част от протеста казва – не 70, а 700 дни ще сме на улицата, но ще постигнем целта си. Това е надеждата. Тя идва и от презумпцията, че най-после в страната се развива онова гражданско общество, което толкова и липсва.
Още: След Сирия и Асад: Режимът в Иран ли е следващ?
А ето и безнадеждността. Друга част от протеста, както и мълчаливото мнозинство отстрани, казват обратно – щом при уникалните за България 70 дни демонстрации управляващите не паднаха, значи те се закрепват във властта все повече.
Това много прилича на дилемата за чашата, но не е същото, защото чашата си остава полупълна и полупразна едновременно, независимо от количеството гласове за едното или другото. Докато при ефектите от протеста всяко мнение се брои, тоест, променя обществените баланси.
Все пак трябва да се отбележи факта, че напоследък везните сякаш наистина се накланят леко в полза на управляващите. Те постигнаха няколко свои цели. Първо, успяха да се справят с кадровите си проблеми, вече има действащо правителство и комплектована висша администрация.
Второ, издържаха първоначалния натиск и доживяха до лятната ваканция, с което постигнаха известно снижаване на общественото напрежение. Вярно, то е механично, предполага се, че ефектът му ще е само до края на ваканцията, а после протестите ще избухнат с нова сила – но все пак е време, през което властта да се подготви за предстоящото.
Трето, безплодността на протестите, плюс редица фактори от международния политически и икономически живот, отклониха вниманието на Европейския съюз от събитията в България. Този ефект е изключително важен за управляващите тук.
От една страна, за да държат властта, те разчитат на ултралявата, ксенофобска и расистка партия "Атака", а от друга – знаят, че Европа гледа с твърде лошо око на това сътрудничество и ако то продължи, ще има санкции под някаква форма. Но сега Европа също е във ваканция, а заради това тукашната левица е ако не щастлива, то в подем. В какво се изразява той?
Първо, властта отчита за себе си поне три успеха от миналия петък насам, когато депутатите дойдоха за извънредно заседание по повод наложеното от президента Росен Плевнелиев вето върху Закона за актуализация на бюджета. Очакваше се парламентът да заседава под обсада от страна на демонстрантите, както беше двайсетина дни по-рано, когато имаше и сблъсъци с полицията. Но сега това не стана. Не се събраха толкова много протестиращи, колкото се очакваше.
Предпазните мерки, взети от полицията, бяха много по-сериозни от стандартните. Управляващите докараха с автобуси от страната няколко хиляди свои привърженици и ги използваха буквално като жив щит. Властта ги вкара от вътрешната страна на полицейските заграждения и така на практика ги разположи между себе си и протеста, в готовност да се подпали искрата на истинска гражданска война.
Ето как се стигна до претворяване в живота на поредния български парадокс – управляващите използват тактиката на живия щит, тоест, държат се като терористи, заради което непременно трябва да бъдат свалени от власт. Но не могат да бъдат свалени, тъй като се държат като терористи – а те винаги ще победят мирния протест отсреща.
Втората практическа победа на властта същия ден беше постигнатото единство вътре в парламента, което доведе до лесно отхвърляне на президентското вето. Знае се, че БСП и ДПС имаха страхове дали депутатите от "Атака" през отпуската не са се обърнали срещу тях – било в резултат на политически пазарлък или сметки, било просто като поредната им непредвидима реакция.
Третият успех за коалицията БСП, ДПС и Атака е все по-силната им пропагандна кампания, която води до известно изостряне на общественото отношение специално спрямо президента. Сега всекидневно пред сградата на президентството има прокомунистически агитки, които искат оставката на Плевнелиев. Те го обвиняват, че не спазва конституционното си задължение да е обединител на нацията, а я разединява с изявления и действия.
Сериозен е въпросът как така мнозина тук продължават да се хващат на явните и безпардонни лъжи и манипулации на левицата. Едно възможно обяснение е, че те са съшити с толкова бели конци, та за някои изглеждат като цялостна премяна на невинна девица. Нищо чудно, особено ако в ролята на девицата е заместник-председателят на парламента Мая Манолова.
Миналия петък (16 август) тя даде интервю и безсрамно излъга, че автобусите с хора от провинцията, които идват за протеста в София, са може би организирани и платени от ГЕРБ на бившия премиер Бойко Борисов. Позволявам си квалификацията за безсрамната лъжа не срещу, а в името на принципа за журналистическата обективност. Защото още в същите новини се видя, че това всъщност е контрапротест срещу протеста.
И още в същите новини телевизиите анкетираха десетки хора, които казаха, че автобусите им са организирани от БСП и ДПС. Безплатно – с гордост дори подчертаваха поддръжниците на властта, голяма част от които, запитани от журналистите, не знаеха нито кой е президент, нито кой е премиер на тази страна. Но това е друга тема.
Обаче не само Мая Манолова лъже безсрамно, правят го и редица други представители на управляващите – от партийните шефове Станишев и Местан, та до парламентарния шеф Миков и премиера Орешарски. В тяхната пропаганда се включи и тежка артилерия – известната като прекалено близка до левицата българска версия на агенция "Галъп" излезе с данни от социологическо проучване.
Според проучването в момента БСП има около четири процента преднина пред ГЕРБ, нещо, което няма как да е вярно, най-малкото поради факта, че България е в ситуация на твърде динамичен хаос, в която всяко социологическо проучване задължително е фалшиво. Затова и останалите агенции вече два месеца не правят никакви допитвания.
Не знам как звучи всичко това, ако човек не е пряко свързан с българската действителност. Подозирам, че звучи объркващо, а известно е, че ако нещо постоянно ни обърква, предпочитаме да не мислим много за него. Защо не ни интересува България – попита европейците френското списание „Експрес”. Отговорът е лесен: защото Европа не познава България, защото за европейците е трудно да се ориентират в странните реалности тук и защото са учудени – а вероятно и демотивирани в желанието си да разберат – заради струпването на едно място на прекалено много парадокси. Това са факторите, които доведоха дори до там, че самото списание „Експрес”, което зададе иначе правилен въпрос, не успя да му отговори, а се забърка да обяснява защо го е задало.
Така че – трудна работа е разбирането на България по принцип, а в момента е още по-трудна. Затова и сега не бива да се правят никакви категорични изводи, още по-малко прогнози за развитието на ситуацията. След два дни или след две седмици всичко може да бъде коренно различно. Или да си стои съвсем същото. Обзалагам се, че заровете на съдбата в случая сочат вероятност точно петдесет на петдесет.
Автор: Пламен Асенов, политически коментатор на SBS за България, Assenov2007.wordpress.com
