През ранното лято на 1945-та, баща ми, в ролята на млад предприемач и надежден ерген, крачел по бул. „Христо Ботев“ на юг в посока от центъра на София към Александровската болница, където имал обекти в рамките на своя бизнес, спечелени в тръжни процедури, обявени от Софийската община. Електрифицирал е няколкото новоизградени до тухла многоетажни корпуси от Медицинската академия – хирургиите и патологията, разположени по днешния бул. „Пенчо Славейков“, източно на ул. „Св. Георги Софийски“ и южно на моята бивша втора мъжка гимназия.
В онзи момент около 30, наети от младия предприемач работници, шлосери–електротехници, на които баща ми им е осигурявал добри надници, са полагали бергманови тръби върху тухлените зидарии на новопостроените сгради, теглейки през тях проводници с гумено-текстилна изолация. В наше време бергманови тръби, изработени от промазано с лак негорящо платно и обвити с тънка метална поцинкована броня, вече не могат да се купят, защото електроинсталациите се изграждат само и единствено с помощта на проводници с пластмасова изолация, но инсталациите от онова време все още се използват и в момента в някои по-стари обществени и жилищни сгради.
Придвижвайки се бодро и разминавайки се със сутрешните пешеходци по булеварда, изведнъж насреща на баща ми застава, по-скоро препречвайки му пътя в една категорична поза с леко разкрачени крака, руски войник с избеляла кърпена куртка и бричове, с протъркани и видимо кални гети, обут с разкривени и протъркани половинки обувки с неизвестен цвят и с нахлупено назад на главата войнишко кепе със завъртяна отпред червена петолъчка. В момента баща ми е бил облечен с бежово спортно пепитено сако, сив – добре изгладен от баба ми панталон с маншети, бяла – и тя старателно изгладена пуплинова риза и раирана делнична вратовръзка, завързана на един възел. Доста по-късно, когато и аз бях вече ерген, излезе модата на двойнозавързаните вратовръзки, чиито възел стоеше много по-изразително. През целия си живот баща ми никога не ходеше с небоядисани и нелъснати обувки, и в този му вид, и на тази непредвидена среща, е изглеждал твърде контрастно, направо шик, на фона на жалкия вид на войничето от времето на продължаващата война, в която баща ми е участвал до преди шест месеца в продължение на четири години като квалифициран и отговорен за работата на радиостанциите на българската военна авиация на летището в Божурище. От октомври 1944-та е бил уволнен като военнослужещ с „високия“ чин ефрейтор и, в качеството си на сирак (без баща), изпълняващ ролята на глава на семейството с неговите двама по-малки братя и тяхната майка (баба ми), не е бил мобилизиран във втората фаза на войната, но двамата му по-малки братя са участвали.
При срещата си с войника, баща ми е носел и тъмнокафява лъскава коже-на мъжка чанта с две отделения и една централна метална закопчалка отпред. Чантата е била пълна с документи – тръжни книжа, фактури, чертежи, ведомос-ти и разрешителни. С тази чанта, десетина години по-късно, аз тръгнах на учи-лище, а баща ми си купи нова чанта – отново кожена, но светлокафява, много по-голяма, с три отделения, с два външни джоба и две закопчалки, които се зак-лючваха с малко ключе, което аз, на детската ми възраст, винаги разглеждах с възхищение.
Пет години преди да се родя, добре облеченият млад и надежден предприемач спрял, разбира се, срещу войника на тротоара, защото другото оз-начавало двамата да се сблъскат лице в лице. В горния джоб на сакото баща ми е носил писалка, на която се е виждала отвън позлатена скоба и, може би, в този си вид тя е била привлекателна за войника. Баща ми погледнал с учудване човека срещу себе си от непосредствена близост в неговите безцветни, безизразни, прозрачни и нищонеказващи очи, а от своя страна руският войник, въпреки наличието на минувачи, се пресегнал, изтеглил безцеремонно от горния джоб на сакото на баща ми новата му писалка с престижната за онова време марка „Кавеко“ и заявил категорично:
– Это нам нужно! – пренасяйки ловко писалката в бездънния преден джоб на войнишката си куртка. Баща ми запомнил тези думи, макар че в онзи момент не станало достатъчно ясно дали нуждата от писалката е колективна (нам) или индивидуална (мне), защото с писалката може да пише само един човек, а не група хора едновременно. Вероятно войникът е имал предвид моментната колективна потребност на целокупния етнос, към който е принадлежал. В по-късни години, в рамките на комунистическата пропаганда, се лансираше ретуширана снимка с изнасянето на знамето на армията-победителка на корниза на Райхстага в Берлин от края на втората световна война, където по-късно се разбра, че един от войниците със знамето, е наденал не един, а два ръчни часовника на ръцете си, които вероятно той не е купувал от някой магазин за часовници. В момента на присвояването на скъпата писалка за част от секундата баща ми си помислил да се съпротивлява, да посегне и да си я върне или най-малкото да попита войника защо му я взима, но се усетил съвсем навреме, че положението в държавата ни в този момент е военно и опасно за подобни реакции. Преглътнал и продължил нататък, защото по тази странна логика е можело войникът да поиска да присвои кожената му чанта или да му събуе и обувките от краката.
Разказвам този относително невинен случай с писалката на баща ми от 1945-та, правейки аналогия с извършената от Русия неотдавна анексия на полуострова Крим, както и на Луганската и Донецка области. Разликата между писалката и трите украински територии е в мащаба, а подходът, подчиняващ се на императивната формула „Это нам нужно!“, е един и същи, и не от вчера, а от преди 5 века във времето на царя Иван IV Васильевич Грозни (1530-1584).
Автор: Никола Темелков
