След Радев идеята за президент е вече друга: на опозиция по спешност

Една от най-любимите опорки на ГЕРБ в критиката им Радев е прословутото мърморене за това, че той не е "обединител на нацията". Това мърморене безполезничи вече години наред - откак Цецка Цачева бе цанена за "майка на нацията" и съответно сложи началото на големия колапс на Борисов. Мърморенето после се разви в лунатична посока - Бойко вече обявява Радев за "диктатор", а подопечният Митов повтаря "Мадуро, Мадуро" така, сякаш политическите сравнения са напълно освободени от идеята за логически връзки. Тези безпомощни възгласи срещу Радев ще се слушат още пет години. И впрочем ще съсипват ГЕРБ все повече, понеже само там може да си вкарваш автогол стотици пъти и да продължаваш да не виждаш коя е вратата. 

Още: Какво ще се промени в Германия при новото правителство

Още: Как студентите в Сърбия преобръщат страната

Победата на Радев сега е съвсем сигурна, но по-интересното е друго - че настъпи особен преврат. И той засяга самата представа за президентската институция.

Стана така, че вече ще е много трудно очакванията към президентите да бъдат от стария тип - на нещо средно между полуактивни наблюдатели, малко ведри речи на Нова година, тук-там вето и останалото - салонен официоз. Радев се оформи като авторитет в доста мракобесни времена, когато гласовете на критика към властта бяха много малко, много непостоянни и много ненадеждни. Такива имаше основно в социалните мрежи, но на институционално ниво все още изглеждаха като аномалия.

Радев имаше съществено преимущество при критиките срещу ГЕРБ - че е президент, а не лидер на опозиционна партия. Във вторият случай атаките срещу властта се подразбират, те са част от стандартните опозиционни практики. Ако критиката обаче се прави от президент, отеква много по-силно именно защото той е освободен от рутинната роля на опозиционна партия. Тъкмо по тази причина ГЕРБ нападаха Радев: не толкова за това, което той казва, а за това, че няма право да го казва. Това е особено вбесяващо, понеже при всеки друг вариант Борисов винаги можеше да каже, че Корнелия Нинова например би могла да говори каквото иска, но БСП са изгърмели всички исторически шансове и сега се налага той да ремонтира (като асфалт) техните грешки. И че "Демократична България" вече са били с него на власт и той много добре познава техните номера, на които няма да им се даде. Когато обаче президентът прекрачваше границата и променяше институционалната си роля от сравнително пасивен наблюдател към "Мутри вън", стана друго. Впечатлението, което Радев пораждаше, бе че нещата са опрели дотам, че се налага да поема несвойствени задължения просто поради липса на избор. Своеволията на ГЕРБ трябваше да бъдат наказани със своеволието да политизираш собствената си институция. Не мисля, че особено след нахлуването на прокуратурата в президентството някой би направил нещо друго. 

Още: Така ще воюва Украйна без САЩ

Още: Братята Тейт изведнъж заминаха за САЩ. Защо?

В този смисъл не само към Радев, а спрямо всеки друг кандидат за президент, ще има нови очаквания. Те ще бъдат следните: че президентът не просто има право, а е длъжен в определени случаи да изразява през собствената си институция най-големите негодувания към различни политически прегрешения. Че може би трябва да си го представяме като "допълнителна" опозиция, която да е в режим на готовност, в случай, че парламентарните възможности са изчерпани. И че президентската трибуна спокойно може да изглежда така, както изглежда тази в пленарната зала. Това действително не съвпада с представата за фигура на обединението. Но при рекордно ниско доверие в Народното събрание и при разбирането на Борисов, че всичко, което е срещу ГЕРБ, означава разединение, за Радев бе повече от задължително да направи серийни нарушения на политическия такт. Този такт бе изхвърлен по спешност и по необходимост. И оттук насетне едва ли ще има тактичен президент въобще - на този тип образ е наложено психологическо вето. Това, впрочем, е и една от причините партиите да бавят кандидатите си. Те не знаят за какво всъщност трябва да се кандидатират. 

Автор: Райко Байчев