Конгресът на Демократическата партия на САЩ номинира официално Хилари Клинтън за кандидат за президент и много хора си отдъхнаха – първо, защото тя е по-добрият кандидат от левичаря Сандърс, и второ – защото има шанс да надделее над Тръмп. С това обаче се изчерпват нейните достойнства.
Няма да става дума тук за ключовото ѝ участие и в една неубедителна външна политика на САЩ, за изтеклите мейли и за огромните хонорари, които Хилари получи като лектор след края на мандата си като държавен секретар. Въпреки тях, тя е по-добрият кандидат и ние го знаем, надяваме се и американците да го разберат (нашите интереси с тях по отношение на американския президент не винаги съвпадат, но избирането на Тръмп и връщането към Уилсъновия изолационизъм ще доведе до Трета световна много по-бързо, отколкото това се получи предишния път, след Първата световна).
Друго ме притеснява. Толкова ли в цяла Америка не се намери по-достоен кандидат от съпругата на бившия президент?
Същия въпрос можехме да си зададем и при избирането на Буш-младши – толкова ли няма по-достоен кандидат от сина на бившия президент. И ако няма по-достойни – какви са тези свръхспособни семейства, дето са се абонирали за властта, какви ли деца са раждали, раждат и сега?
Преминаването на висшите постове в републиката от роднина на роднина е илюстрация на едно уродливо развиващо се общество. През 1911 година, немският социолог Роберт Микелс казва, че колкото и да е демократична една система, в един момент апаратът и върхушката формират свои интереси и започват да управляват системата олигархически. И нарича това „железният закон на олигархията”. Какъв по-добър пример за този закон от наследствената република?
Затова когато роднина замества роднина в републиката, обикновено ехидно се усмихваме и казваме, че това е типично за държави като Северна Корея (Ким, Ким, Ким), Хаити (Папа Док, Бейби Док), Сирия (Хафез Асад, Башар Асад), Азербайджан (Гейдар Алиев, Илхан Алиев), Куба (Фидел Кастро, Раул Кастро). У нас също Бай Тошо неуспешно опита да инсталира неспособните си деца на кормилото на държавата. Симеон II обаче се инсталира успешно от цар в премиер, а какво ще пожелаят децата му и българския избирател, мога само да се притеснявам.
Когато обаче виждаме роднини да се наследяват по президентските и премиерски кресла в демократичните държави, трябва да се угрижим поне малко. В Гърция имаше трима премиери Папандреу – дядо, син и внук и двама премиери Караманлис – чичо и племенник. В Аржентина Кристина Киршнер наследи мъжа си Нестор Киршнер. Джъстин Трюдо, канадският министър председател, за когото шоупубликата знае, че е секси, е син на Пиер-Елиът Трюдо - канадски министър-председател от 60-те и 80-те години. Като сложим и Индия, с династията Ганди (Джавахарлал Неру, дъщеря му Индира Ганди, внук му Раджив Ганди и Соня, съпругата на Раджив, най-влиятелният човек в Индия), се оказва, че една пета от световното население живее в наследствени републики.
Някой ще каже – какво толкова. Обущар ли да стане синът на президента? И ще е прав разбира се – логично е синът на президента да се занимава с политика. Но е притеснително, когато влиза в обувките на баща си.
Не е логично и той да става президент, освен ако логиката не е олигархическо-шоубизнесменска. В смисъл – какво по-добро решение за простия народ, освен да засадим в пилешкия му ум непреходната мутра на предишния велможа. В сина/дъщерята/съпругата/племенника, народът ще почувства онова продължение на предишното управление, което е много по-лесно смилаемо от стадото, отколкото някакви си дебати за това накъде трябва да върви държавата.
Това обезсмисля демокрацията.
Прочее, няма никаква разлика между наследствената република и голяма част от средновековните монархии. Голяма част от тях също са били изборни. Въпреки това, след смъртта на стария император/крал, за нов бива поставен неговия син. Най-големите европейски държавни образувания, на теория, но не на практика, са изборни монархии.
Византийската империя, например, никога не е имала правило, според което императорът трябва да се наследи от сина си – считало се е, както при републиката, че всеки може да стане император. Но пък винаги императорът приживе е назначавал за съимператор сина си. И след смъртта на стария император, младият съимператор е встъпвал в императорската длъжност, по силата на волята на баща си. Така Византия е формирала редица династии, някои управлявали по двеста години.
В българската средновековна държава също няма правило за наследяване, освен обичайното правило, че тронът се предава на син или на брат на царя, като византийската практика за назначаване на съцар на син (напр. Иван Срацимир и Иван Шишман) или на брат (Петър IV, братът на Йоан Асен I). А ако на някого му се разсъждава по въпроса кой е „престолонаследник” на Симеон II, ще си блъска доста главата, защото Търновската конституция е доста мъглява и „права” могат да претендират както княз Кирил, така и синът на починалия княз Кардам, Борис.
Френската държава до XIV век, до смъртта на Филип Красиви, също се води изборна монархия, което обаче не пречи на наследяването на кралете от техните деца. Там кралят, по време на управлението си, посочва своя син за наследник на трона. Така Капетите формират своята династия в продължение на четири века и половина, до приемането на правила за престолонаследство.
Свещената римска империя, хлабавата политическа структура на около 300 германски държави – кралства, херцогства, графства и т.н., също има изборен император, избиран от колегията на курфюрстите, но през цялото време е управлявала от няколко династии, най-известната от които е Хабсбургската.
Изборни монархии са също така и Полско-литовското княжество, Унгария, както и Папската държава. Липсват правила за наследяване и в Руската империя чак до края на 18 ти век. Въобще, ако човек се зарови в правилата за заемане на трона при ранните монархии, ще установи, че в началото наследяването при тях не е било установено юридическо правило, както не е такова правило и в републиките.
Но и в монархиите, и в републиките роднинското престолонаследие процъфтява.
Автор: Васил Георгиев
