Балканите никога не са били и няма да бъдат спокойно място. Бурната им история обаче принуди всички страни в региона да преминат през своите изпитания, травми и катарзиси, за да стигнат до мястото, в което осъзнават, че в днешния свят просперитетът минава през сътрудничеството, а не през единоборството, и че старите вражди трябва да бъдат уроци от миналото, а не ключ към бъдещето. Естествено, не всички страни споделят това убеждение на 100%, но Балканите израстнаха достатъчно, за да знаят, че конфликтите са път само назад и никога напред.
Както при всички правила обаче, и в това има изключение. Албанците са голямото изключение на Балканите. Уникалността на техния случай идва не толкова от разликите им в етнически и религиозен план (макар че и това е важно), колкото от факта, че историческата съдба на албанците е такава, че те изостават от достатъчно дълго време от останалите страни в региона и съответно, са на различен етап от развитието на своята национална идентичност.
Национализмът на нашия полуостров е начин на живот. Той обаче, както всички подобни мащабни процеси, търпи промяна в зависимост от това на какъв етап се намира. Балканите преживяха своите сведновековни кралства и царства, османското владичество и борбите си за независимост, разпадания и обединения, регинални и световни конфликти, граждански войни, комунизъм. Националистическата реторика е вкарвала държавите от региона в двустранни, многостранни и световни войни. И повечето си научиха уроците.
Белград престана да бълнува за "Велика Сърбия", Атина - за "Мегали идеята", а София - за "България на три морета".
Албанците обаче са друг случай. Те единствени приемат исляма на Балканите, освобождават се най-късно от османско робство и най-късно създават държавата си. Албания върви десетилетия след останалите страни на полуострова и това има не само исторически, географски и икономически измерения, но и национално-поведенчески.
Албанският национализъм е единственият, последният, който не е преминал през всичките си етапи, не е намерил своя логичен завършек, а напротив - все още е активна доктрина, която е готова да защитава себе си дори с цената на въоръжен конфликт.
Идеята за "Велика Албания", за разлика от останалите "велики" идеи наоколо, е все още жива. И поради тази причина борбата за нейното осъществяване се води на пълни обороти.
В Македония албанските партии успяха да овладеят достатъчно влияние, за да зависи стабилността на страната именно от тях. Те са в пълно съзнание за тази своя власт и открито, заедно с официална Тирана, я използват, за да станат равноправен, ако не и доминиращ фактор в Македония.
В Сърбия конфликтът зрее от десетилетия и в последно време се изостри особено. Провокациите на определени кръгове в сръбския политически елит само усложняват ситуацията и карат хората в Северно Косово и Прешевската долина да допускат напълно реално възможността за нов въоръжен конфликт.
Самата Албания пък все по-често заявява напълно открито, че претенциите й се простират далеч извън границите на страната. Албанският премиер Еди Рама, както и косовският президент Хашим Тачи обявиха на всеослушание, че ако ЕС затвори вратите си за Косово, албанците на Балканския полуостров ще се обединят в една държава.
Това е заплаха, с която албанците не блъфират. Те са способни да доведат региона до ръба на нова война, за да изпълнят националната си идея. Доброволните провокации от страна на Сърбия и стремежите за власт на някои самозабравили се македонски политически лидери, които поставят Скопие в подчинена позиция, правят ситуацията още по-тежка.
Балканите не са известни с мъдрите си политици. И ако ключовите страни в конфликта не намерят у себе си достатъчно разум, албанската бомба може да избухне.
Още: Германия ли е виновна за високите цени на тока в Европа
Още: Защо Гърция има толкова много пари
Автор: Десислава Любомирова
