Август Стриндберг определя самотата така: "Да се загърнеш в коприната на собствената си душа, да се превърнеш в какавида и да зачакаш метаморфозата, която е неименуема."
Прочетох горните редове малко след като завърших романа си "Пролетта на емигрантите. Морфо". Изящната метафора на шведския писател вдъхнови в мен подобна такава, свързана със социалната самота и породена от дълбокото ми убеждение, че властта /по природа/ и гражданинът /по принуда/ са осъдени да бъдат вечни и непримирими противници. Изписвам я в първо лице, за да няма никакво съмнение в принадлежността ми към една от двете страни: "Да се загърнем в коприната на съпротивата, да се превърнем в какавида на недоволството и да зачакаме метаморфозата, която е неименуема."
В природата обаче понякога метаморфозата не се осъществява, какавидата не достига стадия на имаго, не се превръща в пеперуда. Просто изсъхва на листото, към което гъсеницата се е прикрепила и след време "вятърът на промяната" я издухва. Макар и рядко, това се случва. Основна причина за подобни аномалии е нарушеният цикъл на линеене. Научното обяснение на термина "линеене" е: ”смяна на телесната обвивка /кожа, пера, косми, люспи/, която бива възрастова, сезонна или периодична; обуславя се от нервната система и хормоните".
В разговорния език думата има по-друг смисъл.
Именно линеенето е основната причина за поредната неслучила се метаморфоза у нас. Неслучила и неслучваща се повече от половин столетие – последната, от средата на миналия век, излюпи червено чудовище. Въпреки плахите белези на трансформация в края на 80-те и началото на 90-те такава на практика не се получи. Единствено комунистическата върхушка и присъдружните ѝ ченгета заедно с техните телохранители, шофьори и прочие слугинаж, в ролята на маркиз дьо Карабас, разиграват на търг територията на България ведно с крепостните върху нея. Това се получи поради специфична структура на гените, състав на хормоните и устройство на нервната ни система днес.
Линеенето е предпочитаната зона на комфорт, любимото ни национално състояние. То може да продължава безконечно, да бъде извършвано с изумителна фантазия и абсурдна упоритост. Да достига неподозирани съвършенства в детайлите на неслучилото се и разнообразие в жанровете на онова, което мечтаем да се случи. Да се случи някога – някога, толкова някога, почти никога. Да се случи там – в утробата на бъдещето, на гърба на следващите поколения. Ако все пак един ден се случи, дано децата измият срама от челата ни. Тъжно, срамно, непростимо!
Линеенето у нас, изразено през изкуството, може в ниските тонове да е на границата между историческата балада, патриотичния марш и патоса на химна на просвещението. В по-високите октави то преминава през басни и приказки за герои от други земи и времена, а в най-високите опложда енергични съвременни ритми, дори рок куплети за съпротива. През последните години в чиклита, инсталациите, хаоса музиката и други постмодерни образци също могат да бъдат забелязани форми на бунт, често екзотични и дори налудничави, включително с елементи на садо и мазо. Изглежда това е някаква специфична мутация на гените, хормоните, нервната ни система в процеса на утаяване в предпочитаната зона на комфорт – линеенето.
Някога, когато сме имали своите красиви метаморфози, е било съвсем различно. Но тъй като отдавна предимно линеем, в тази област сме достигнали космически висоти, навярно държим едно от първите места в света по линеене. Дори издигаме това си качество в култ. Не мога иначе да си обясня гордостта и прославата на "безкръвната революция" от края на 1989-та и началото на 1990-та година. Няма истинско раждане без кръв, както няма метаморфоза без да се спука пашкула на какавидата и пеперудата да полети свободна.
От онези дни, преди близо три десетилетия, до днес непрекъснато се променя формата на линеене и фокусите, с които се имитира метаморфоза. Фокусниците са типове, попаднали във властта случайно и за самите себе си. Целта им е да предотвратят истинска метаморфоза, а изпълненията им протичат нагло и убийствено просто /просто убийствено/ пред очите ни. Отдава им се сравнително лесно, тъй като съпротивата срещу тях не е радикална. Знаем защо. Качествените хормони на най-смелите и независими представители на българската нация повече от столетие бяха унищожавани, изтръгвани, променяни, подменяни, притъпявани. А през последните десетилетия изтичането от България на енергия, емигрирането на младите, на носителите на силни и чисти гени и хормони задълбочи тази криза. Все още в страната има човешки потенциал, но неговата критична маса застрашително намалява.
В резултат от всичко особено активно се намесва и вторият фактор, който активно помага на линеенето. Нервната система – тази на обществото, на гражданите, на избирателите – е дълбоко разстроена, произвежда ерозия, налудничавост и отчаяние. Повечето от хората, които носят съзнанието за съпротива и са все още на територията на страната са се превърнали в какавида на недоволството и чакат метаморфозата.
Разбира се, някои от тях протестират. Срещу липсата на съдебна реформа и справедливост; срещу геноцида спрямо родителите ни; срещу унизителните условия на работа в медицината; срещу смачкването на образователната система; срещу продажните медии. И особено срещу прогизналите в корупция политици. Повечето радикални елементи, които са готови за решителни действия, най-вече младите, нямат политическо представителство, защото са разочаровани и не вярват на никого. Струва ми се обаче, че все пак имат повод за надежда, но трябва да я открият сами. Просто трябва да кажат своето „Да” и да помислят за България.
Разломът между народ и елит е потресаващ. Чуват се призиви за смяна на представителната демокрация с пряка, засега звучат наивно, неясно, почти художествено. Но някои политици бързат да яхнат и поредната романтична вълна на недоволство. Наскоро в интервю по националното радио вицепремиер в оставка редеше трогателно нагъл крокодилски речитатив за онеправдания народ, елита, пропастта между тях, за представителната демокрация. Откъде ли бе прочел тези думи?
В едно телевизионно студио бях попитан дали метаморфозата не е твърде бърза, дали промяната не изисква повече време. Предлагам ви малка аритметична задача. Ако стадият на какавидата е пет седмици, а животът на пеперудата – седмица, колко пъти процесът на метаморфоза е по-дълъг от жизнения цикъл на пеперудата? Познахте, точно пет. Само че голяма част от българите гладуват и приличат на нощната пеперуда, която не се храни и живее едно денонощие. Тогава цифрата става трийсет и пет. Жизненият цикъл на спомената пеперуда е трийсет и пет пъти по-кратък от процеса на метаморфоза. Питам се – трябва ли да минат трийсет и пет поколения, докато у нас се извърши метаморфоза? Ще има ли въобще тогава жив човек на тази територия?
Има обаче едно утешение – синята пеперуда Морфо живее сто дни. Три пъти по-дълго от процеса ѝ на метаморфоза. Защото е вълшебна.
Сега е време за вълшебства. Идват Бъдни вечер, Коледа.
Вълшебната парола е:
МЕТАМОРФОЗА!
