PR кампаниите са трик, стар колкото света, когато говорим за политика. Такива трикове обаче първо миришат на нафталин и второ – миришат гадно, защото говорим за случаи, при които даден политик иска да натрупа актив, да блесне на гърба на друг човек.
Конкретният случай, за който пиша, касае отпуснатите премии от спортното министерство за първата ни ракета при мъжете Григор Димитров. С много фанфари и гръмки фази спортният министър, професорът по синтаксис Мариана Георгиева първо даде 20 хил. лева премия за титлата в Стокхолм, а след това още 100 хил. лева за подготовка за Олимпиадата в Рио Де Жанейро.
Щеше да е смешно, ако не беше жалко. Защо – ами Григор Димитров отдавна няма нужда от парите на държавата. Само за титлата си в Стокхолм той взе от наградния фонд 95 700 евро. А самият награден фонд беше 530 165 евро. В Базел, където в момента стигна четвъртфинал, Григор вече е заработил 35 850 евро. А това са турнири от по-ниските категории – ATP 250 и ATP 500. Парите при серията „Мастърс” пък са далеч повече – в Маями например наградният фонд е близо 6 млн. долара – от тях Григор взе 52 хил. долара, защото стигна до трети кръг. Трети кръг – и олимпийската подготовка е платена.
Когато обаче имаше нужда от държавни пари, те не дойдоха. Говоря за времената в началото на кариерата му – като юноша и при професионалистите. В дните, когато Димитров правеше първите си стъпки в професионалния тенис и когато например трябваше да отиде до Австралия за Australian Open, да отиде до САЩ за US Open – все престижни състезания. Когато печелеше много и значими титли при юношите и младежите, с което подсказваше какъв талант е. Но тенисът е скъп и жесток спорт – за да можеш да се надяваш да станеш нещо голямо, първо някой трябва да инвестира в теб – в екипировка, в самолетни билети и всякакви транспортни разходи, за да можеш да отидеш на големи турнир, да спечелиш някой мач, да покажеш, че си инвестиция, която има възвращаемост. И особено в тениса това трябва да стане в кратки срокове – защото малко са тенисистите с много богати родители, които могат да „наливат” пари непрестанно, за да може детето им да ходи по престижните турнири и да покаже какво може. А печеленето на мачове не е математическа функция, не е и вложение в акции – спортният успех зависи от толкова много фактори, че обикновено отнема време. А времето е пари. Типичният пример е точно Григор – той спечели първата си ATP титла на 22 години – възраст, която се счита дори за доста голяма в професионалния тенис. Да не говорим как в този спорт всяка седмица си на различно място, трябва да преодоляваш непрекъснато умора, да си винаги готов за мач, независимо дали играеш при адска жега или в по-студена държава, дали турнирът е добре уреден или организацията куца и ти пречи да се съсредоточиш само върху противника. И това е ден, след ден, след ден – върховно изпитание за физиката и психиката на един млад човек. Като казвам млад, говоря за възраст под 20 години – спомнете си вие, уважаеми читатели, какво сте правили, когато сте били 15-20-годишни, какви хора сте били тогава.
Къде беше държавата в началото на кариерата на Димитров – помогна ли му? Даде ли му тласък, улесни ли го? Осигури ли му пари за самолетни билети, за да може да отиде на важни турнири? Не. По-жалкото обаче е, че държавата я няма и за "следващия Григор Димитров" – този, който сега ходи по юношески турнири, брои всяка стотинка, за да може да си позволи да стигне дори до корта, не говорим изобщо дали ще спечели. В такива случаи държавата казва – ами няма пари. Няма ли? 120 хил. лева тогава откъде дойдоха? И за какво? После някъде другаде ето така ще се похарчат милиони, милиарди, а накрая ще видим поредната умна физиономия, обясняваща как тя не е виновна, ами тия преди нея са лошите. Вместо да се радваме на следващия Григор Димитров, защото например имаме спортно министерство, което действително инвестира и се грижи за спорта. В крайна сметка - що не си ....
