Нищо, че е лято и навън е като за нестинарски танци на жарава - умовете на традионните производители на скандали и клюки у нас очевидно не прегряват, а се охлаждат във врява и кондензиращи сквернословия.
НДК ще падне по-бързо и от паметника, който лениво свалят вече седмици. Ще се катурне в пазарлъци, обществени поръчки, вечно невинни люде, бъркащи иначе и с крачката си в качето с меда. Ще падне и от гнева на Темида, която се вихри в имитационно правосъдие.
Изпопадаха маските на работодателите, лепнали етикети: на българина, че е мързелив, на синдикалиста, че е вреден. В еуфорията на "аз казах едно, ама вие пак не разбрахте" заваляха извинения, които вече и загниха от забрава.
Суджуци и пастърми съхнат по политическите балкони, ала колкото повече се присягат към тях, толкова повече им... присяда на гърлото, защото завистниците ги гледат и кълнат на празен търбух.
Падат имунитети, сгромолясват се алибита, с тътен рухват обвинения, а една банка стои ограбена като стара блудница и гледа към онези 12 000 страници, където истинските калпазани липсват.
Ето там едни съдби катастрофираха на "Тракия", а едно момче си отиде заради вероятно раздиращо го чувство за вина. Заради необяснима агресия пребиват всяка минута някого - дали нотариус, журналист или баба ви на село. Всеки час пускат от ареста хулигани, точно сега някой пожарникар си пришива десетгодишната униформа за стотен път, медик търпи обиди и закани заради това, че се е притекъл на помощ, а уморен даскал събира от кол и въже ученици, за да закърпи иначе разпадаща се паралелка за новата учебна година. На всички тях отдавна им е паднал гарда, но устояват в безпаметно търпение.
Докато падат от високите етажи на властта примери за корупция, безхаберие и разкъсан на парчета морал, държавата сваля чорапа, минава на бос крак, нахлузва един потник с вплетен подтекст, напомнящ комбайнер в късна добруджанска жътва, и почва да полива столетниците в "Бояна", защото скандалите са си скандали, ама за пиара си трябва да се потруди човек.
И така, докато се сипят глупости, едно простряно бельо се вее на простора, напомнящо колко срамно и безнадеждно всъщност можем да съществуваме.
Автор: Румен Скрински
