Съгласно договора, подписан между правителствата на Република България и Република Северна Македония (РСМ) на 1 август 1917 г., е създадена Съвместната експертна комисия за изясняване на общото в историята на народите в двете съседни държави.
(1) От самото начало македонските участници в този политически инструмент проявиха колебливост при оценката на реалностите, свързани с миналото. Когато дискусиите стигнаха до оценките за живота и делото на Гоце Делчев, македонските участници изобщо не приеха безспорните факти за неговия български семеен произход. Не признават истините, че Г. Делчев е учил само в български училища, че е писал единствено на литературен български език, като многократно е изразявал и мнението си, че е българин по националност. Поради това на шестото заседание на Комисията, състояло се в София към края на септември 2019 година, на практика нейната работа беше блокирана.
(2) В Скопие се появи обаче и един нов документ с гръмкото наименование „Отворено писмо“, написано от „интелектуалците“ в Скопие. То е публикувано в най-тиражирания вестник в Република Северна Македония – „Нова Македония“, и е изпратено чрез чуждите посолства и до Европейската комисия в Брюксел.
(3) Поводът за създаване на неговия текст е декларацията, гласувана от Народното събрание на Република България на 10 октомври 2019 година във връзка с т. нар. червени линии, които не бива да се пресичат, в бъдещите преговори за приемането на Република Северна Македония в ЕС.
В споменатия официален документ на българската държава за пръв път ясно се заявява, че „пренаписването и присвояването след 1944 година на историята на част от българския народ е сред стълбовете на антибългарската идеологическа конструкция на югославския тоталитаризъм“. Поради това българският парламент декларира изрично, че „подкрепата на Народното събрание за европейска интеграция (на РСМ – Б. м.) няма да бъде за сметка на изопачаване на историческите събития, документи и артефакти, както и ролята на възгледите на личности от българската история“. На тази база българският парламент „призовава“: македонската страна да прилага ефективно и на добра воля Договора, подписан на 1 август 2017 година; Република Северна Македония „да се придържа стриктно към чл. 8 от Договора“ за обективно, основано на извори „научно тълкуване на историческите събития“; да се въздържа от действия, „които са свързани с опити за подкрепа и насърчаване на претенции за признаване на т. нар. „македонско малцинство в България – включително в международни организации“; да бъдат реабилитирани „жертвите от репресиите заради българското им самосъзнание“; да се придържа „стриктно към установената и ратифицирана от парламентите на двете страни клауза по отношение на официалния език на Република Северна Македония“; да се прилагат изцяло „договореностите, постигнати в рамките на мултидисциплинарната експертна комисия по исторически и образователни въпроси, като същите бъдат отразени в учебните програми и материали в най-кратки срокове“; „да се прекрати всякаква форма на „говор на омразата“ по отношение на България и на гражданите на Република Северна Македония с българско самосъзнание – включително в медии, надписи на паметници, паметни плочи и др.“; да се съдейства за „издирването, възстановяването и опазването на българските военни паметници и гробища на територията на Република Северна Македония“. В края на парламентарната декларация е заявено ясно: „На тази основа и при тези условия 44-тото народно събрание на Република България подкрепя започването на предприсъединителните преговори на Европейския съюз с Република Северна Македония“.
(4) С този документ по същество е направен опит от българска страна да се коригират слабостите, допуснати при създаването на договора от 1 август 2017 година, с които от македонска страна се злоупотребява. Появата на въпросното Отворено писмо обаче даде повод на „интелектуалци“ в Скопие да се изявят и колективно, и индивидуално по фронта на антибългаризма. Така след октомври 2019 година на практика в Скопие се появи солиден набор от текстове, в които по същество е резюмирано „обогатяването“ и активизирането на неомакедонистката доктрина пред вратите на Европейския съюз. Една идейно-пропагандна реалност, която вече се депозира непосредствено и пред ЕК в Брюксел.
В съдържателно отношение текстът на Отвореното писмо, изпратено от „интелектуалците“ в Скопие до Брюксел, и последвалите го „поддържащи“ публикации няма нещо качествено ново в същността на идеологическата конструкция: краен, овехтял, прокомунистически македонизъм от югославската епоха! Тъй като тези документи са написани обаче от „интелектуалците“ на РСМ, а основният от тях е изпратен официално и до Европейската комисия в Брюксел, те заслужават специално внимание. Преди всичко затова, че независимо от подписаните договорености между правителствата на двете съседни държави агресивният неомакедонизъм си знае и пее старата песен, композирана още от Стоян Новакович. Но изпълнена на дело под диктата на ЮКП и Й. Б. Тито след 1944 година!(5) Неговите крайни привърженици не се съобразяват с „европейските ценности“ – за избягване на излишните напрежения между държавите членки. Дори в навечерието на преговори за приемането на РСМ в ЕС!? Изобщо не се държи сметка за обективността на историческите изследвания, базирани върху безспорна първоизточникова информация. Въпреки наличието и на официални договорености, отразени в документи от най-висок ранг – междудържавни договори. Тези „интелектуалци“ изповядват своите теории, натрапени със сила от ЮКП и Й. Б. Тито след 1944 година – но вече като средство за натиск и въздействие и върху ръководните органи на ЕС.
В изложението на разглежданите материали, появили се в Скопие след октомври 2019 година, най-напред се засягат проблемите, свързани с епохата на Средновековието. Според историка Зоран Георгиев например за българите винаги били „важни Кубрат, Аспарух, Крум, Борис-Михаил, Калоян и Шишмановци-Неманичи(!?) и другите между тях и след тях чак до Червенков и Живков, но за македонца те са чужда история“. Защото той – „македонецът“, не чувствал „духовен порив да се идентифицира с тях“. А защо липсвал този „порив“? Защото в Македония открай време живеело едно „коренно македонско население“.
Славяните обаче залели Македония „точно 99 години преди Аспарух да стъпи на Дунавския Онгъл“ и славянизирали местното „коренно македонско население“. Въпреки това още 200 години след този процес славянизираното „коренно население“ в Македония нямало „нищо общо с т. нар. „прабългари“. След покръстването на България обаче „римският император“ (Такъв в средата на IX в. вече не съществува!? – Б. м.) „подарил“ Македония като „допълнителна награда“ на България заради „капитулантски приетото принудително кръщение на българите (от Византия – Б. м.). Така македонското население, не по избор и за една нощ, става подчинено на Първото българско царство“, според споменатия „учен“ от Скопие!? Тогава и така му бил „залепен етикетът“ „българи“. На него учените в България „се возите и до днес“, се провиква провокационно скопският „интелектуалец“! Така завършва тази част от текстовете, появили се в Скопие след декларацията на българския парламент, в които се обяснява кога, защо и как Македония е била включена в границите на Средновековна България.
(6) С посочените примитивни и изцяло ненаучни твърдения на скопските „интелектуалци“ не си заслужават дори да се спори! Особено ако става дума за продължителен и задълбочен научен дебат! Защото явно тези „учени“ не знаят, че всички стари населения на Балканите (това се отнася и за македоните, и за дарданите в района около Ниш и Косово, и за илирите в Сърбия, и за даките в Румъния, и т. н.) са били силно романизирани и интегрирани или дори абсорбирани и от Римската, и от Византийската империя. И по линия на военната повинност, и чрез бракове, и по пътя на заробванията. Така че славянската вълна, заляла Балканите през VI век, донася един съвсем нов, при това траен етнически облик на земите южно от р. Дунав. В резултат онова, което е характерно в еднаква степен за демографската картина на Мизия, Тракия и Македония към VI век – това вече са особеностите на южните славяни. Те имат сходен бит, култура и език – от Добруджа, през Мизия и Тракия, до Бяло море на юг и Македония на запад. А що се отнася до древните българи, те също се появяват на Балканите още през V век. В хрониката на Константин Манасий е казано пределно ясно: „При цар Анастасий българите започнаха да завземат тази земя, като преминаха през Бъдин. А преди това започнаха да завземат долната, Охридска земя и след това цялата тази земя.“ На практика това означава, че древните българи завземат „долната Охридска земя“ около 475 година. При това двете общности, българи и славяни, често действат и съвместно в набезите си срещу Византия. А когато древните българи също усядат трайно в тази част на Югоизточна Европа през VII век, това не е станало само в Онгъла. Един от петимата синове на кан Кубрат – кан Кубер, се заселва на постоянно местоживеене със своята част от народа в Битолското поле. А то е в центъра на съвременна Република Северна Македония!
(7) Така че и там, както в Мизия, етническият облик на земите след VII век се определя вече от единодействието между славяните и българите!
В резултат през VII век в Мизия, Тракия и Македония е налице вече една нова и едносъщностна етническа реалност, свързана с демографския състав на населението. Тя е формирана от съжителството на славяни и древните българи. Този факт е основа за разработването на онази външна политика от страна на българските владетели в столицата Плиска, която има за цел присъединяването на всички славяни и българи от властта на Византия. За тяхното интегриране в границите на българската държава. Тази политика е реализирана успешно в продължение на около половин век. Началото е поставено от кан Крум. През 809 година той отвоюва окончателно от Византия Софийската област и земите до течението на р. Струма. Делото е продължено от внука на Крум – кан Пресиян (836–852). През 837 година славянските племена в Родопската област и Южна Македония вдигат въстание срещу византийското владичество. Тогава българската войска, командвана от кавхан Исбул, се явява като съюзник на борещите се свобода и разгромява византийците при крепостта Филипи. Така населението от югозападните балкански земи се включва окончателно и напълно доброволно в границите на българската държава, която съдейства за неговото освобождение от византийска власт. Обитаваната територия от тези хора в Македония получава ново, българско административно наименование – Кутмичевица. То смислово означава „новоприсъединената земя“. Така на базата на един естествен исторически процес е постигнато обединението на всички славяни и българи, населяващи вече Мизия, Тракия и Македония в границите на обща, българска държава.(8) В резултат, когато на престола застава княз Борис-Михаил, той управлява вече трайно установена държава, чиито граници се простират от Онгъла до Охрид.
Само така може да се обясни фактът, че българският владетел хвърля огромни средства, жертва време и сили, за да изгради крепости, пътища и една развита мрежа на Българската православна църковна и образователна система в Македония. В нейната структура по-късно ще разцъфне и първият крупен център на българската цивилизация – Охридската книжовна школа, ръководена от изпратения от Борис там свети Климент. (В случая може да се говори за „школа“, защото нейните дейци разпространяват християнството сред населението, превеждат книги от гръцки на български език, пишат едни от най-ценните ранни нови, оригинални литературни съчинения в България, изградена е мощна образователна система, която за няколко десетилетия дава образование на 3500 ученици, и пр.) Щеше ли княз Борис I да изтощава българската държавна хазна за създаването на подобна цивилизационна реалност, ако е устройвал някакъв случаен, току-що получен (за една нощ!?) „подарък“ от Византия? Ако населението там не е било сходно с това в останалите земи на България? Нали при първа възможност императорът би се постарал да си върне този „подарък“. При положение че в неговите очертания не живеят представители на формиращата се българска народност! А и какъв смисъл е имало да се развива изобщо Охридската книжовна школа от страна на българската държава, ако местното население в Македония не може да разбира онова, което проповядват свети Климент и свети Наум? Македония обаче е най-отдалечената земя от столицата Плиска. Следователно влиянието на българската власт там е трябвало да се стабилизира трайно не само политически, но и по линия на единния духовен живот. В основни измерения такава е историческата истина, свързана с включването и на Македония в границите на българската държава. Този процес има за своя основа общността между славянско-българската етническа маса, която населява Мизия, Тракия и Македония през VIII и IX век. И нещо особено важно: в хода на разгледаната тук цялостна и трайна интеграция на Македония в границите на българското царство не е известен нито един факт за оказана „съпротива“ или „борба за независимост“, които да са реализирани от страна на някакви „македони“ по отношение на България и българите! Както по време на освобождението на Македония от византийска власт, така също и след това – в границите на българското царство. Защо? Нима, ако е имало подобна съпротива от страна на местното население срещу политиката на управляващите в Плиска, македонистките историчари в Скопие нямаше да ги използват днес като „най-убедителни факти“ за антибългарска борба на македонците още от IХ век. Но подобни факти няма и поради това тези господа мълчат по тази тема!
Втората крайно конфликтна, неомакедонистка „теория“, която скопските интелектуалци лансираха в своите писания, изпратени до ЕК в Брюксел по повод Декларацията на българския парламент от 10 октомври 2019 година, е свързана с „македонския език“. Той е определен като „историческа реалност – факт, официален език в страната, използван от повече от 3 милиона души“(!?). За него се „говорело“, че „е генеалогично славянски, а типологично е балкански език“. (Каквото и да означава този неясен и усукан македонистки опит за дефиниция!?) Ето защо той бил разглеждан като „най-балканския в балканския езиков съюз“!? Световната славистика приемала „македонската теория… за основата на старославянския език“. Като авторитети по тази проблематика се сочат имената на Ватрослав Облак и Ватрослав Ягич. Така че светилата в славистиката смятали единодушно, че „първият славянски писмен литературен език се базира на македонския език от Солунската област“. Следователно, според скопските „интелектуалци“, между народите на България и РСМ не само че няма „обща история“, но не съществувало нищо сходно и в техните устноговорни и писмени езикови и културни практики!?
(9) Тук фалшификацията отново е повече от очевадна! Защото скопските „интелектуалци“ не обясняват най-важното в усилията си да „просветят“ висшата администрация на ЕС. А то може да се формулира като въпрос по следния начин: защо тогава след прогонването им от Великоморавия свети Климент и свети Наум и техните другари не пристигат направо в Охрид? Нали това би било логично, ако техните корени са оттам! По какви причини те се настаняват най-напред в българската столица Плиска, където прекарват няколко години!? Подобен факт не е ли доказателство за това, кой управлява тогава Македония? Не е ли пределно ясно от кого зависи онова, което предстои да се случва в тази балканска провинция под ръководството на учениците на Кирил и Методий? Защото е добре известно, че не друг, а българският владетел и първоучителите на българския народ разработват не другаде, а в Плиска стратегията за полагане основите на българската книжовна цивилизация. Щеше ли княз Борис (какво би го накарало?) да жертва огромни финансови средства от държавната си хазна, за да финансира цялата дейност, която свети Климент реализира по време на своя живот около реформирането на азбуката във варианта кирилица? Ако тази дейност не се е извършвала на български език? Ако не се реализира между българи! Защото добре е известно, че освен княз Борис никой друг не е спонсорирал създаването и развитието на Охридския книжовен център! Защо и по този въпрос скопските „интелектуалци“ не привеждат нито един факт, който да доказва наличието на някакви други източници на материални средства, (на финансови ресурси) за реализиране делото на свети Климент?
Възможно ли е било изобщо да се създаде това чутовно цивилизационно наследство, което оставя Охридската книжовна школа, ако зад нейните творци не е стояла мощната поддръжка на една силна държавна власт? Къде по света са известни факти едно обикновено, необразовано местно население (па дори то да е било „вундеркинд като македонистите“) само, единствено със своите сили, да е осигурявало ресурсите за сътворяването на подобни постижения на цивилизацията? Особено в Европа! Тези истини обаче не означават нищо за неомакедонизма в неговите опуси, изпратени до ЕК в Брюксел. Очевидно с надеждата, че високите европейски чиновници не познават в детайли третираната материя и могат да се подадат на неомакедонисткото идейно облъчване.
Третият компонент, заложен в структурата на активизиралата се крайно конфликтна неомакедонистка проповед пред вратите на ЕС, касае духовния живот на населението в Македония вече през епохата на Османската империя. През периода ХV–ХVI век на македонската земя се провеждала „богата писмена дейност“. Тя се базирала на постигнатото от охридската книжовна традиция, но била доразвита от „Кратовско-Лесновската“ книжовна школа.(10) През ХIХ век богатият, самобитен духовен живот в Македония продължил. Това обаче вече било време на „възраждането и национално пробуждане“ в Македония. В неговите рамки възникнали „значими литературни имена като: Константин и Димитър Миладинови, Райко Жинзифов, Григор Пърличев, Георгия Пулевски и други“. А в началото на ХХ век Кръсте Мисирков написал една „малка книжка“, в която обосновал уникалността на македонската нация и македонския език! На тази основа скопските „интелектуалци“ обвиняват „източната съседка“ – тоест Република България, че „се опитва да завладее целия ХIХ век“. От страна на българската наука бил налице „опит да бъдат заличени тези съществени атрибути“ на македонистката идентичност.
(11) И тук картината на изложението е същата: доминират преди всичко голословни, ненаучни и често пъти глуповати твърдения! Без да се приведе нито едно сериозно и безспорно фактическо доказателство. А към скопските „интелектуалци“ могат да се отправят множество простички въпроси, свързани и с тази епоха, като например: Защо на 20 август 1852 година Димитър Миладинов разказва в подробно писмо до Александър Екзарх в Цариград как по време на посещението си в град Охрид руският славист Виктор Григорович „ме помоли да напиша граматика на говоримия днес български език, която очакваше във Виена“. След това по какви причини в края на писмото си Димитър Миладинов съобщава на Ал. Екзарх следното: „По моя подбуда гръцкият учител в Струга, бивш мой ученик, както и поп Йоан се убедиха да обучават учениците първо на български език“.
(12) Не се дава отговор и на въпроса: какво е накарало братя Константин и Димитър Миладинови да издават сборник с „Български народни песни“ от Македония (както е озаглавен оригиналът на книгата им), а не „Македонски народни песни“? Защо в специалната обява, изпратена лично от братя Миладинови до в. „Дунавски лебед“, публикувана в бр. 20 от 7 февруари 1861 г., се казва изрично: „Песните преди шест години зафатихме да събираме от секакви страни от западната България, т. е. от Македония, например од Охрид, Струга, Прилеп, Велес, Костур, Кукуш, Струмица и други места, още и от восточна България“.
(13) Тези факти не се ли знаят, или се премълчават тенденциозно? Ако не се знаят – лошо, ако се премълчават – още по-лошо. Не за другиго, а за „интелектуалното равнище на скопските интелектуалци“!
Разглежданата объркана в мисленето си група от хорица не дава отговор и на въпроса: защо Райко Жинзифов през 1862 година, като анализира съществуването по това време само на три вестника на български език в Османската империя, ще пише: „Един народ, който се простира покрай Дунава и около бреговете на Черното море, до устието на Вардара, край бреговете на Бялото море, от Тесалия околу до Ниш и около Видин и пр., при днешните му потребности има само три газети… Българе! Каква е тая клета съдба на мила наша майка България“.
(14) В статия на руския вестник „Московски ведомости“ Жинзифов информира и руската общественост, че репресиите на султанското правителство имат за цел „да потискат у българското племе всякаква мисъл за свободното развитие на българската народност“. В края на статията си Жинзифов съобщава в редакцията на руския вестник: „при второто си писмо ще ви съобща важни и любопитни подробности както по нововъзникналия и твърде важен за българите училищен въпрос, така и за църковния въпрос“. А що се отнася специално до планираното създаване на контролирани от държавата светски училища в Османската империя, Жинзифов е категоричен: „никой от българите не ще прати доброволно своите деца да учат в тези проектирани и изобретени от турското правителство училища“.
(15) При наличието на подобна фактология скопските интелектуалци изобщо не дават отговор на въпроса: защо тези дейци на българското възраждане, работили в Македония, се самоопределят като българи? Защо те болеят за българските национални интереси? Защо те не говорят никъде за наличието на някакви „македонци“ като за отделна нация, която има свои различни интереси и няма нищо общо с българите? Тези въпросителни не интересуват изобщо „интелектуалците“ от Скопие в писанията им, изпратени до ЕК в Брюксел. И там те действат като слабограмотни пропагандатори на агресивния неомакедонизъм.
Когато самоопределилите се граждани на Скопие като „интелектуалци“ се докосват и до „македонеца на ХХ век“ – Кръсте Мисирков, те някак си гузно премълчават главното, свързано с неговия живот: защо след следването си в Русия този човек не се връща трайно в Македония? По какви причини той работи през целия си съзнателен живот като учител в свободна България? В това си качество той на какъв език е преподавал на децата из българските градове? Дали Министерството на народното просвещение в София щеше да го държи и един ден в класните стаи, ако в учебния процес той е говорел на някакъв друг – небългарски – „македонски“ език? А в часовете е пропагандирал знания за небългарския характер на историята и културата на населението в Македония? Особено като се има предвид крайно изострената чувствителност на българското общество към националната проблематика след Първата световна война. Тогава, когато Македония е откъсната от България насилствено, а Мисирков учителства из нейните градове?
Защо този човек многократно е изказвал своите критики във връзка с онова, което е писал в своите увлечения на млади години? Защо скопските „интелектуалци“ не са си направили труда да се запознаят с цялото творчество на Кръсте Мисирков? Тогава щяха да установят, че в много повече текстове той се самоопределя като „българин“, а славянското население в Македония – като „българско“. За доказателство тук ще се цитира само едно негово мнение: „Македония – тази централна област на Балканския полуостров, представлява за нас до такава степен етническа българска земя, колкото е и България до освобождението си от властта на турците. Българският национален тип в Македония е не по-малко чист, отколкото в България. Това всички признаваха до последната руско-турска война“.
(16) Защо в края на краищата Кръсте Мисирков успява да получи и пенсия не от друг, а от българската държава, благодарение на която преживява своите старини до смъртта си? И не на последно място – по какви причини той е пожелал да бъде погребан не в Македония, а в Софийския гробищен парк, където до днес са неговите тленни останки? И т. н., и т. н. На тези въпроси скопските „интелектуалци“ също не дават отговор, въпреки че са решили да просвещават лидерите на ЕС в Брюксел!
„Интелектуалците“ в Скопие шетат бодряшки и из новата история на българите в своите текстове, публикувани във връзка с Декларацията на парламента в София от 10 октомври 2019 година. Специален акцент е поставен върху същността на Санстефанския договор за мир, подписан на 3 март 1878 година между Русия и Османската империя. С този международноправен акт се слага край на Освободителната руско-турска война. С него сравнително пълно са очертани и естествените етнографски граници на българската нация.(17) За основа на договора са взети резултатите от известното допитване до населението, проведено в средата на 70-те години на ХIХ век във връзка със създаването на Българската екзархия. Тогава подавляващото мнозинство от населението на петте български епархии в Македония демонстрира своето българско национално самосъзнание. И така то се присъединява доброволно към диоцеза на Екзархията.(18) Процесът протича без никакъв натиск от страна на българите по простата причина, че до 1878 година те нямат собствена държавна администрация. (Само свободното волеизлияние на народа в Македония решава въпроса за присъединяването към Екзархията). Как така през 1875 година, когато е направено въпросното допитване, все още не съществуват овластени български институции, които да окажат натиск върху населението, а то се идентифицира с Екзархията!? Нима това не е безспорно доказателство, че става дума само за волята на българите в Македония. Тук е скрита основната причина, поради която границите на Санстефанска България са очертани от представителите на двете воювали Велики сили така, че в тях е включена и почти цяла Македония. И то при пълно съгласие на управляващите в Османската империя. Защото тя е знаела добре и волята на Великите сили, прокарана в решенията на Цариградската конференция от ноември-декември 1876 година. Тя също предвижда създаването на две самоуправляващи се български области на Балканите с центрове в София и В. Търново, но и с присъствието на Македония в тях. Така че волята на всички Велики сили е била основана на ясно проявеното народностно самосъзнание на българското население в Македония. Само три години преди избухването на войната. При това без каквото и да е присъствие или въздействие от страна на българите от Мизия и Тракия като самостоятелно действащ политическа фактор по време на преговорите, водени от граф Н. Игнатиев в Сан Стефано.
Санстефанският договор за мир влиза веднага в сила. С него са преустановени военните действия между руската, румънската и сръбската армия, от една страна, и въоръжените сили на Османската империя, от друга. Започва изграждането и на администрацията на възстановената българска държава. Територията на страната е разделена на 10 губернии. Начело застават нови ръководни органи – губернатори, и са избрани губернски съвети. По градове и села по демократичен начин са излъчени кметове и общински съвети – все от българи. Българите от Македония изпращат стотици изложения до император Александър II, в които се настоява за освобождението и на всички части от Македония, които не са включени все още в границите на Санстефанска България.(19) Цялата тази фактология обаче или също не се знае от скопските „интелектуалци“, (което е много жалко за тях, защото говори за непросветеност), или се игнорира напълно съзнателно.
Адептите на агресивния неомакедонизъм и тук изобщо не си задават най-елементарни въпроси: щеше ли Русия да настоява по-голямата част от Македония също да се включи в границите на Санстефанска България, ако управляващите в Петербург предварително не са били наясно с преобладаващия български облик на християнското население там? Защо правителството на Александър II все пак е наложило Македония да се включи в границите на Санстефанска България – дори с риск да се конфронтира с крал Милан, който в последните три месеца от войната става „руски съюзник“? Защото Сърбия влиза във войната като съюзник на Русия след падането на Плевен през декември 1877 година. Но въпреки наличието и на някакви ангажименти към съюзника си – Милан, управляващите в Петербург налагат по-голямата част от Македония да се включи в границите на Санстефанска България. А не на Сърбия! Защото русите са били напълно наясно с българската национална принадлежност на славяните в областта. Самият султан на Османската империя не би ли възразил при подписването на договора в Сан Стефано, ако преди това и в Цариград също не е съществувала пределна яснота за етническия състав на Македония? Ако преди това не е бил влязъл в сила един международен договор, щеше ли изобщо да се стигне до Международната дипломатическа конференция в Берлин през юни и юли 1878 година, чиято цел е неговата ревизия? И т. н., и т. н.
Логическите разсъждения от подобно естество, основани на безспорните факти, обаче също са чужди на „интелектуалците“ в Скопие, заразени с неомакедонизма. Поради това те твърдят голословно, че Санстефанският договор изобщо „не е влизал в сила“!? Поради това и 3 март не бивало да се чества като национален празник на България!? Защо? Защото на 13 юни (!?) 1878 година Санстефанският мирен договор бил „ликвидиран“ от Берлинския договор. По тази логика българите нямали никакво основание да отбелязват 3 март като свой национален празник!? Най-вече защото с текста на Санстефанския договор се предвиждало в границите на България да бъдат включени „чужди земи и население“. А пренебрегването на подобни факти изразявало – ни повече, ни по-малко – националистическия и агресивен характер на българския национален празник!? Тук най-напред ще припомним, че новата държавно-политическа реалност, наречена Санстефанска България, е била отразена в много добре известни чуждестранни документи, които тук просто не е възможно да се приведат като доказателство заради ограничения обем на настоящото изложение. Те обаче трябваше да се познават от скопските „интелектуалци“, когато се захващат с тази тема. Защото те също са безспорно доказателство, че и останалите Велики сили в Европа са били напълно наясно, че такава нова държава е положена на Балканите. Благодарение на това си знание Англия, Австро-Унгария и останалите противници на Русия организират провеждането на Берлинския конгрес за разделянето на Санстефанска България!
По-нататък в скопските „интелектуалски писания“ – отговор на българската парламентарна декларация, се засяга въпросът за прословутото „македонско малцинство“ в България. Добре известно е, че опити за създаване на подобна реалност в Пиринския край на нашата страна са правени само между 1944 и 1948 година. И то под най-грубия натиск на ЮКП и Й. Б. Тито. България по това време току-що е излязла от Втората световна война и управляващите в Белград използват неуреденото международно положение на държавата, за да наложат македонизма и в България. За прикритие се използва идеята за създаването на една голяма Южнославянска федеративна република.
(20) Българите в областта обаче оказват решителна съпротива срещу принудителните административни мерки, прилагани спрямо тях, за да се откажат от българския си национален характер. Такава е безспорната историческа истина! И тя ще лъсне със страшна сила в онзи момент, когато управляващите в Скопие най-сетне решат да се отворят досиетата на репресираните от комунистическата власт в Македония след 1944 година. Защото всички съдени, убити или изпращани на заточение са санкционирани само и единствено защото са били българи по национално самосъзнание! И още нещо – понеже по време на българското управление в Северна Македония от 1941 до 1944 г. българите там действат като освободители. Те възстановяват разрушенията, нанесени от германско-югославската война, отварят университета в Скопие, читалищата и църквите отново активизират своята дейност с най-активното съдействие именно на тези българи в Македония, които след 1944 година са били подложени на нечовешкия геноцид. Така че, когато през 1948 година отношенията между ЮКП, КПСС и БРП (к) се влошават, натискът за изкуствено създаване на „македонско малцинство“ и в България е преустановен. Българите в Пиринска Македония възстановяват своя традиционен духовен живот и образователна система. Агресивният македонизъм на скопските „интелектуалци“ обаче игнорира напълно и истината за тази добре известна действителност. За тях не съществува терорът, наложен от ЮКП, репресиите срещу българите в Македония и хилядите избити българи там, както и провала на коминтерновската политика, свързана с националната проблематика на Балканите. Поради това в отвореното си писмо до ЕК в Брюксел тези хорица дори заявяват категорично, че очакват „институциите на Европейския съюз, както и неговите държави членки да отговорят принципно на открития национален шовинизъм на българския парламент“.
(21) За да е „пълно“ изложението на скопските неомакедонисти, те естествено не пропускат да се докоснат и до проблемите, свързани с националното обединение на българския народ през първата половина на 40-те години на ХХ век. Събитията в Повардарието след април 1941 година се оценяват ни повече, ни по-малко като действия на „български фашистки окупатор“! Тази оценка се базирала върху „известни и безспорни исторически факти… от периода на Втората световна война“? Поради това пред ЕК в Брюксел се заявява, че „съседна република България дължи извинение както на македонците, така и на македонските евреи за престъпления, извършени по време на българската окупация на Македония по време на Втората световна война“.
(22) Тривиални, идеологизирани, открито комунистически тези, които се припяват от агресивния неомакедонизъм повече от 7 десетилетия. Авторите на това (и на подобни) писания обаче не казват нищо в своето изложение, че България не е държавата, която разгромява кралска Югославия през 1941 година; че това става в двуседмичната германо-югославска война; Българската армия и администрация буквално са поканени да навлязат в Македония около Великден 1941 година, след като Югославия вече е капитулирала под ударите на германските дивизии; главната цел на българското съгласие (да се поеме управлението на Вардарска Македония) е да се гарантира животът и имотът на населението по време на войната; нищо не се споменава от „интелектуалците“ за всенародната радост, с която българите в областта посрещат своите освободители от терористичния режим, наложен от управляващите в Белград след 1919 година; премълчава се ролята на българската администрация за възстановяването на разрушенията от германо-югославската война през първата половина на април 1941 година; не се казва нищо за освобождението от германски плен на хилядите български войници от Македония, мобилизирани в югославската армия, които след разгрома, нанесен й през април 1941 година от германците, са затворени в пленнически лагери край Солун; дума не става и за икономическата помощ, оказана от България на населението в Македония по време на войната; премълчава се откриването на Скопския университет, на Народния музей там, както и възстановяването на читалищата и българското богослужение в храмовете.(23) Нищо не говорят адептите на агресивния неомакедонизъм и за жертвите, дадени от българския народ през Първата фаза на войната срещу фашистка Германия през есента на 1944 година. А тогава със смъртта на героите при Страцин, Стражин и на Косово поле загиват хиляди млади българи, за да прочистят Македония от германски военни формирования, навлезли откъм Гърция. За всичко това „интелектуалците“ от Скопие предпочитат да мълчат!? Защото то не се връзва с идеологемата на крайно агресивния неомакедонизъм. Не е, а и не може да е агресор този, който по време на страшна война строи пътища, железници, университети и читалища, които снабдява с милиони книги на български език! А отгоре на всичко – местното население го посреща с музика и цветя!
Скопските интелектуалци „критикуват“ българските учени, които изследват историята на Македония, за това, че когато се докосвали до етническата принадлежност на славянското население в областта, те се позовавали само на някакви целесъобразни „декларирания“, правени от местното население, които са отразени „в документи от миналото“. Историческите документи обаче не бивало да се вземат за основа при анализа на етническите реалности в Македония! Защо? Защото подобни „декларирания“ на българската национална принадлежност били „правени по шаблон от окупаторските режими“. А за „автентичност“ на тезата си македонисткият автор изповядва дори някаква семейна история: „Така моят прадядо (комитата) е бил „българин“, защото при кръщаването така го записал екзархийският поп в Османската държава“.
(24) Отново приказки, приказки и пак глупави приказки! Без никаква сериозна аналитична и фактографска основа в мисълта. Македонските българи били плод на някакви си „шаблони“, налагани от „окупаторските режими“!? Децата на православното население в Македония били обявявани за българи само защото така ги „записвал екзархийският поп в Османската държава“!? В този случай се игнорират напълно официалните документи на Османската империя, в които, когато се говори за населението в Македония, никъде не се използва терминът „македонци“ (в смисъл на обособена национална общност), а се пише само и единствено „българи“. Дори и в преброяването, проведено от сръбската власт през 1922 година, липсват данни за наличието на „македонци“ край Вардара. В смисъл на славянско население със собствено, „македонистко“ самосъзнание, говорещо някакъв отделен, старинен език и имащо небългарско национално съзнание. И там се говори за българите в Македония! В резултат на позицията, заета от скопските „интелектуалци“, не става изобщо ясно, ако съвременната наука не се позовава на историческите документи, как тогава тя може да доказва истините, свързани с миналото? Ако едно дете е било записано за българин от „екзархийския поп“, нима не е логично да се попита: а защо неговите родители са потърсили услугата именно на този български свещеник? Защо те не са се обърнали за подкрепа примерно към някои „македонски“, гръцки или сръбски духовник? Или за българите в Македония нищо не е означавало такова свято тайнство, каквото е кръщението – тоест въвеждането на рожбата в православната вяра!? Та е било възможно някои заинтересован фактор винаги да им диктува. Дори национална принадлежност на техните рожби!? При положение че тази част от българския народ е водила тежка освободителна борба срещу чуждите си потисници!
Въпреки цялата голота и безпомощност на „интелектуалното“ мислене, демонстрирано от авторите на Отвореното писмо, и последвалите го отгласи в скопската преса македонистите, с апломб на авторитети от последна инстанция, заявяват недвусмислено пред ЕК в Брюксел: „Ние, група македонски интелектуалци, публично изразяваме протеста си срещу исканията и ултиматумите в Декларацията на парламента на Република България“.(25) Тоест тези автори държат в Брюксел да се знае, че македонските „интелектуалци“ са на коренно различна позиция от онова, което се доказва от историческата наука във връзка с наличието на „обща история“ при народите в Република България и Република Северна Македония. Нищо че само две години преди това въпросната истина е призната официално от правителството на РСМ в текста на договор за приятелство!? Поради което е необходимо да се организират съвместни чествания на важни исторически дати.
Равносметката
Добре запознатият читател с анализираната по-горе проблематика в неомакедонистката пропаганда с пълно основание може да каже: Нищо ново! За пореден път неомакедонизмът изповядва същността на свои ненаучни, примитивни и подчертано антибългарски тези, свързани с историята и културата на славянското население в Република Северна Македония. Нищо повече от сухи, глуповати спекулации, на доста примитивно пропагандно равнище. В известен смисъл този читател ще бъде прав. Но не напълно! Защото внимателното вглеждане в ситуацията, свързана с появата на анализираното тук Отворено писмо и съпроводилите го текстове, показва наличието на няколко важни новости. На първо място, редно е да се обърне внимание на факта, че проследеното изложение е изписано не от един отделен автор, а от множество хора – от всички „интелектуалци“ в Скопие!? Тоест казаното от тях е израз на колективно мислене! С термина „интелектуалци“ обаче обикновено се маркира елитната част от дадено общество. Тази, която осъзнава най-добре същността на националния интерес и носи отговорността за всичко онова, което се пише и казва пред външния свят. На базата на науката, а не с произволни фантазии. Следователно в разглежданите текстове е налице претенция, че е отразено „най-доброто“, което целият елит на Република Северна Македония може да формулира, с колективни усилия, като официална позиция по най-важните аспекти на българо-македонските отношения.
Съвсем нова е и посоката (а и замисълът) на предприетата инициатива от страна на скопските „интелектуалци“. За пръв път адептите на комунистическия неомакедонизъм правят опит да окажат пряко и непосредствено въздействие върху ЕК в Брюксел. По този начин на практика се възражда добре известната стратегия на великосръбския шовинизъм от епохата на Илия Гарашанин и Никола Пашич. Неомакедонистите са техни ученици, които по същия начин бомбардират с лъжлива фактология влиятелни международни фактори. Така че въз основа на неверни данни да се получи тяхната подкрепа за реализация на предприетия мащабен поход срещу българите и българската държава. Следователно тук не става дума за обикновен научен или политически дебат. На практика е реализирана една сериозна, и то мащабна външнополитическа инициатива, която има за цел да подведе ръководителите на ЕС. А след като те бъдат заблудени с неистини, да се постели пътят, по който неомакедонизмът да премине, за да влезе тържествено и в сградата на ЕС. При пълно неглижиране на историческата истина и българските национални интереси. Нещо повече – с унижение за Република България! Независимо че това на практика е държавата, която през последните 30 години оказва най-осезаемата помощ за оцеляването и стабилизирането на новата си югозападна съседка.
В никакъв случай не бива да се подценяват и лукавите опити да се хитроумничи от страна на скопските „интелектуалци“. В това отношение те буквално правят „приноси“ в неомакедонистката доктрина: например Македония била „дадена за една нощ“ от „римския император“ (!?) като подарък на България. Следователно присъствието на тази балканска провинция в границите на българското царство е случайно, нелогично и няма никакво отношение към етническия облик на населението, живеещо в областта. Българите в Македония през епохата на османското владичество са обявени за българи само защото така са ги „записвали“ поповете при раждането на техните деца!? И това твърдение се лансира при пълно премълчаване на безспорните сведения, съдържащи се във византийските извори, в османската официална документация, в позициите и решенията на Великите сили, изразени по време на Цариградската конференция от края на 1876 година! Родителите на повече от 20 български поколения (защото средно в рамките на едно столетие се раждат около 4 генерации) са били една безмисловна и безчувствена маса. Поради това те не са предприемали абсолютно никакви самозащитни действия срещу злоупотребата на „поповете“ по време на най-съкровения акт за всяко християнско семейство – кръщението на рожбата!? Санстефанска България никога не била „съществувала като реалност“!? Защото договорът, който полага нейните основи, изобщо не бил влизал в сила!? Поради това и националният празник на Република България 3 март изразявал националистически и агресивни намерения от страна на българите!? И т. н., и т. н.
Както и да се обобщава подобна мисловна материя, няма начин да не се стигне до основния извод: неомакедонизмът е жив и много жилав политически сурогат. Нещо повече – той продължава да се доразвива и изявява в някакви свои най-крайни форми! При новите условия, свързани с бъдещето членство на Северна Македония в ЕС, това уродливо политическо явление дори се активизира видимо. Следователно вън от всякакво съмнение е, че зад кулисите в Република Северна Македония битува една крайно антибългарска идеология. Тя се готви за завоюването на нови политически пространства, базирайки своята пропаганда само върху лъжи и спекулации. Целта ѝ вече – ни повече, ни по-малко – е проникването чрез лобистките способи в Европейския съюз! Вкарвайки комунистическия неомакедонизъм там, скопските „интелектуалци“ искат да елиминират необходимостта от реална декомунизация на режима в тази най-млада балканска република. Ще се опитат да наложат монопол и върху третата писменокнижовна цивилизация в Европа – старобългарската. Тя ще бъде обявена само и единствено за македонистка!? По този начин ще се елиминира най-великият принос на България и българите в цялостната еволюция на европейската християнска културна реалност: създаването на третата писменокнижовна цивилизация (след гръцката и латинската) – старобългарската. Поради това и България, и ЕС не бива да допуснат започването на преговори за членство на Северна Македония в ЕС, докато в Скопие не стартира един реален процес на декомунизация. Докато не се отворят досиетата и не се разкрият престъпленията, в чиито ход е създаден самият македонизъм.
Тъй като всички македонистки амбиции и възможни последици са в коренно противоречие с българските национални интереси и с буквата на Договора за приятелство, подписан на 1 август 2017 година, отговорните фактори в България имат само една реалистична линия за поведение: никога и при никакви обстоятелства да не дават своя глас за приемането на Република Северна Македония в ЕС, без да се изпълнят поне условията, формулирани в договора от 2017 година и от Народното събрание на Република България от 10 октомври 2019 година. В противен случай потомството ще ни осъди! То няма да ни прости, ако допуснем да се фалшифицира истината, свързана с трайните национални интереси на България и българите.
Бележки
1. Договор за приятелство, добросъседство и сътрудничество между Република България и Република Македония от 1 август 2017 година. Източник (По-нататък само: Договор за приятелство…)
2. Тези данни са предоставени на българската общественост от председателя на българската част от състава на смесената комисия професор Ангел Димитров по време на среща разговор в МНИ, проведена на 28 юни 2019 година.
3. Отворено писмо на македонски интелектуалци до ЕС. (По-нататък само: Отворено писмо на скопските интелектуалци…)
4. Декларация на Четиридесет и четвъртото Народно събрание на Република България във връзка с разширяване на Европейския съюз и процеса на стабилизиране и асоцииране на Република Северна Македония и Република Албания.
5. Термините „македонец“, „македонско“ се употребяват в българския език традиционно до средата на ХХ век като изразно средство за подчертаване регионалната принадлежност на хората, за които се отнася. Поради това двете понятия са със значение, тъждествено на съдържанието, което се влага в термините „добруджанец“ и „добруджанско“, „тракиец“ и „тракийско“, „мизиец“ и „мизийско“ и др. Те също маркират регионалния произход на съответната общност от българи. Смисълът е един и същ: дадените лица са от Македония, от Добруджа, от Тракия, от Мизия и пр. До 1944 година в тези понятия не се влага друг етно-демографски и национален смисъл, освен че те се отнасят за българи от Македония, Добруджа, Тракия, Мизия и пр. Докато терминът „неомакедонизъм“ е политическо понятие, което отразява антибългарската същност на идеологията, разработена още от сръбския политик Стоян Новакович през 80-те години на ХIХ век. Тя е реализирана на практика от ЮКП след Втората световна война във ФНР Македония, когато тя вече е част от Югославия. Тогава с насилствени средства се подменя българското национално самосъзнание на славянското население във ФНР Македония и започва формиране на нова „македонска нация“.
6. Македонски археолог с обръщение към българските антимакедонисти. (По-нататък: Македонски археолог с обръщение…)
7. Попов, Т. Куберовите българи и техните потомци след 718 година. В: Сп. „Македонски преглед“, 2019, кн. 2, с. 47–71.
8. Фол, Ал., В. Гюзелев и др. Кратка история на България, С., 1983, с. 37–50.
9. Отворено писмо на скопските интелектуалци…, с. 1.
10. Пак там.
11. Пак там.
12. Писмо на Димитър Миладинов до Александър Екзарх в Цариград, 20 август 1852 г. В: Сб. „Македония“, С., 1968, с. 151–152.
13. Обява на братя Миладинови за набиране абонати на сборника „Български народни песни“. Във: В. „Дунавски лебед“, бр. 20, 7 февруари 1861 г.
14. Предговор към кн. 4 на сп. „Братски труд“, 1862, с. 3–4.
15. Райко Жинзифов. Известия от Турция. Във: В. „Московские ведомости“, бр. 85, 22 април 1866 г.
16. Вж. „Бележки на К. Мисирков към труда „България“ на проф. А. Иширков“, В: Трайков, В., проф. Кръсте Мисирков и за българските работи в Македония, С., 2000, с. 57.
17. Санстефански мирен договор – 19 февруари (3 март) 1878 година. В: Дойнов, Д., М. Тодоракова. История на българския политически живот. Извори, Варна, 2000, с. 339–340. (По-нататък: ИБПЖ – Извори…)
18. Ферман на Българската екзархия – 28 февруари (11 март) 1870 година, В: ИБПЖ – Извори, с. 167–169.
19. Доказателствата за това са много: Обръщението на българите от Разложко до Н. Николаевич от 2 март 1878 г.; Обръщението на представители на българската църква в Македония до Н. Николаевич от 7 април 1878 г.; Апел на македонските българи до Великите сили от 20 май 1878 г. и мн. др. В: ИБПЖ – Извори, с. 362–365.
20. Германов, Ст. Македонският въпрос (1944–1989), С., 2012, с. 25 и сл.
21. Отворено писмо на скопските интелектуалци…, с. 1.
22. Пак там.
23. Широка панорама на изложение по тази проблематика се съдържа в сборника „Националното обединение на България (1940–1944)“, С., 2012 г., издание на МНИ.
24. Македонски археолог с обръщение…, с. 1.
25. Отворено писмо на скопските интелектуалци…, с. 1.
Автор: проф. д.ист.н. Трендафил Митев
Авторът е професор по история и доктор на историческите науки. Той е дългогодишен изследовател на емигрантската проблематика. Като стипендиант на Фондация „Фулбрайт“ специализира в американски университети, архиви и библиотеки през 1989, 1990, 1995 и 2001 година. Автор е на 20 научни монографии, както и на стотици научни студии и статии, публикувани в България, САЩ, Русия, Чехия и др.
