Преди няколко месеца ми се наложи да проуча домовете за стари хора и хосписите във Варна и да избера най-добрия, където да настаня моята баба. С мъка открихме, че страда от деменция и нямаше как да се обслужва сама. Имаше и много здравословни проблеми, което не позволяваше ние сами да се грижим за нея, тъй като се изискваше специализирана медицинска помощ.
Колкото и да не ни се искаше, ни посъветваха да намерим хоспис в морската столица, който предлага грижи за възрастни хора с деменция и медицинска помощ. Макар че ни беше много мъчно, намерихме хоспис с добри отзиви и я настанихме там. Домът беше чист, персоналът беше учтив и за високата цена, която платихме, може да се каже, че като цяло се отнасяха добре. След месец, обаче, ни съобщиха, че баба ми нямало как да остане повече там, тъй като те не поемали такива случаи и нямало как да се грижат за човек с толкова напреднала деменция.
Не разбрах защо не ни казаха това още отначалото - дали искаха да си приберат пари или пък просто са пропуснали... Наложи се спешно да търсим къде да преместим баба ми, а времето ни притискаше. Освен това лекарите казаха, че за хората с такъв проблем местенето не влияе добре. Намерихме един хоспис - „Здравец“, който отговаряше на условията ни - изглеждаше добре, предлагаше 24-часова медицинска помощ и приехама хора с деменция (поне така пишеше в интернет, а и после така ни беше представен от управителя). Когато отидохме на адреса, се оказа, че там няма никакви места и моята баба щяла да бъде настанена в другата им сграда, която беше доста далеч от града. Но ние нямахме избор и се отправихме към другия дом с име „Здравец 2“ с надеждата, че условията ще бъдат същите.
На пръв поглед не изглеждаше отчайващо. Срещнахме се с управителката - Донка Зюмбилева, обяснихме ѝ много добре случая, разпитахме я всичко, защото искахме да се уверим, че любимата ни баба е в добри ръце. По думите на управителката, условията били чудесни, имало постоянно медицинско лице и санитарки - всички с голям стаж. ОБЕЩА ни, че за баба ми ще се грижи рехабилитатор, който ще я раздвижва постоянно, защото все по-трудно се движеше и че няма да се залежава на легло! Платихме сумата от 800 лв, за която би трябвало да ни предложат условия като в хотел и настанихме баба ми при друга жена в стая с поносими условия, но доста стари мебели.
Още на следващия ден отидох да я видя и изненада - баба ми беше преместена в стая, където беше САМА. Обясниха ни, че другата жена била със съвсем различен проблем и нямало как да я оставят там. Проявих разбиране, като ми беше ОБЕЩАНО, че няма да я оставят дълго време сама, защото тя има нужда от общуване. Нека продължа със стаята, на която направих снимки, за да видите сами за какво става въпрос.
Банята и тоалетната нямаха врати, ваната беше счупена, контактите разголени, нямаше крушка, гардеробът беше счупен и се клатеше, незнайно защо имаше нещо като бухалка до гардероба. Под леглата имаше щайги, а самите легла представляваха няколко дъски...
Баба ми, която не беше много добре и не знаеше какво прави, можеше много лесно да се нарани в тези условия. Милата медицинска сестра, обаче, (която се оказа все още студент) ми ОБЕЩА, че до няколко дни стаята ще се оправи, ще има врати навсякъде. Тя ме увери, че баба ми е под постоянно наблюдение, защото лекарският кабинет се намирал през една врата. Повярвах. Дадох им шанс. Беше ми ужасно, че съм оставила скъп за мен човек в такива условия, но предполагах, че наистина ще се погрижат. Продължих да ходя в хосписа всяка седмица. Непрекъснато чувах как персонала вика на възрастните хора. Крещяха им, обиждаха ги и после се усмихваха и казваха: „Не чуват вече, няма как да не викаме!“...
Стаята на баба беше в същото ужасно състояние. Започна да се усеща и една много неприятна миризма. Но персоналът и дори управителката ни OБЕЩАХА, че ще оправят положението, само да имаме малко търпение. Но търпението ни не беше вечно. Когато ходех да виждам баба си, много често аз ѝ давах да яде и да пие. Един път санитарката нахално ми каза: „Айде няма ли да я храниш, че аз нямам цял ден да храня всички!“ Толкова нагли думи... Разбира се, веднага ѝ казах, че не искам да чувам повече да се държи така. Но никой не се интересуваше от мнението ми и думите ми. Лошото поведение на персонала продължи...
Щях да забравя да спомена, че рехабилитаторът, който трябваше постоянно да я раздвижва се появи 2 пъти и ни каза: „Ами тя не иска да става. Няма как да я накарам насила!“. Няма как? Направо исках да крещя... Попитах го как може да говори така, като неговата работа е да намира начин да раздвижва хората и няма как една жена с деменция сама да го прави или да го иска. Той уж щял да се мъчи... Не повярвах... просто вече нямаше как да повярвам. Започнахме търсена на друг дом, но навсякъде беше заето... Чашата преля, когато баба ми започна да се залежава. Вече не искаше да става и един ден дори не се събуди, когато отидох да я видя. Разбира се, притесних се, но сестрата ме увери, че е добре и просто от времето е по-унесена. След два дни обаче се обадиха и ни съобщиха, че баба ми е много зле и е в болница. Притеснихме се толкова много, а те дори не ни обясниха какво ѝ е.
В болницата разбрахме, че от няколко дни баба ми не е била добре, но никой нищо не е направил. Лекарите бяха много добри и отзивчиви и ни обясниха, че баба ми има ОГРОМНА декубитална рана, която се получава от залежаване и лоши грижи. Казаха, че жената не е яла от няколко дни... Това вече беше върхът на всичко! Освен това от хосписа са знаели за раната и колко голяма е тя, но никой не ни обясни това. Никой не си направи труда да каже, че има голям проблем, който може да доведе до фатален край...
За щастие баба ми се пооправи и намерихме хоспис, където наистина положиха грижи за нея. Правеха поне каквото могат, за да преживее последните си дни. Не след дълго баба ми почина, заради огромната декубитална рана, която „специалистите“ от дом „Здравец 2“ не са сметнали за нещо тревожно... Ние преживяхме кошмар - заради това, че хора, на които сме поверили един скъп за нас живот, не си харесват работата или просто не им пука! Искрено се надявам никой да не премине през това, през което минахме ние! Затова много внимавайте, когато избирате хоспис за свой близък. Не вярвайте на обещания! Четете коментари, разпитвайте, ходете на проверки!
И запомнете - дом „Здравец 2“- никога!
Автор: Надежда Георгиева
