Има едно непреодолимо и в същото време простичко усещане, когато човек потегли на изток от Истанбул. Усещането, че тук се случва живият живот. Случва се на улицата. Малчугани, жени, мъже, старци, бежанци, трафиканти, кюрди и турци живеят и страдат заедно, плачат, оплакват се и се недолюбват. Заедно.
Толкова минало и толкова сега
Невъзможно е да останеш равнодушен, когато пристигнеш в Югоизточна Турция. Тук всеки град е специален. Двумилионният Газиантеп, шестият по големина в страната, превърнал се в индустриалната й столица, е приютил над 500 000 бежанци от Сирия (брой, равен на половината от всички, потърсили убежище в Европа през 2015 г.). Хората приемат спокойно новите реалности. Мнозина от тях искрено се радват, че президентът Реджеп Ердоган – като е отворил вратите на страната си за сирийците, е дал израз на величието на Турция, нейните амбиции да бъде глобален защитник на мюсюлманите. Други просто са доволни от четворно по-големите суми, които получават от наеми. Трети се възползват от нископлатения нелегален труд на новодошлите.
Разбира се, проблеми не липсват: държавата масово си затваря очите за нелегалните начини, по които сирийците се мъчат да си докарат доходи (турското правителство обяви през януари, че ще започне да дава законни разрешителни за работа на новодошлите, но все още това тяхно право е ограничено). Новоизникналите дюкяни не плащат данъци и подбиват търговията на турските. В същото време мнозина от хората, заети с нискоквалифициран труд, са без работа, тъй като сирийците се хващат на тъмно, за три пъти по-малко пари.
От друга страна, 20% от населението на Газиантеп е кюрдско, а след атентата в Суруч, за който кюрдите винят Анкара, отношенията са особено изострени. Неколкократно ставаме свидетели на националистически демонстрации срещу Кюрдската работническа партия, на които в странно съчетание в едно се скандира „Аллах акбар“ и името на светския баща на нацията – Ататюрк.
Митингите обаче крият опасности, тъй като е публична тайна, че именно Газиантеп е последната спирка на кандидат джихадистите, поели към Сирия. Местните упорито споделят легенди, че из малките улички на града има болница само за бойци от „Ислямска държава“. Каквато и да е истината, в гетото, край което живеем, властва желязно правило: не мърдай от главната улица, защото по-навътре законите определя една държава и тя не е турската.
„Не мърдай от главната улица, защото по-навътре законите определя една държава и тя не е турската.“
Цялата тази вряща човешка маса живее върху древна земя, населена от шест хилядолетия: почти няма империя, която да не е оставила следите си тук – от Византия, през Умаяди, Абасиди, селджикски турци, кръстоносци, та до Османската империя. В съседния на Газиантеп град Шанлъурфа според преданието се е родил Авраам (Ибрахим за мюсюлманите). Хиляди поклонници идват тук, за да зърнат и красивото езеро, появило се чудотворно от пламъците, в които някога цар Немрут хвърлил Ибрахим. На юг е Харан, градът, в който според местните се появил първият университет. Още на изток е Гьобекли тепе, където археолозите откриват най-стария храм в историята.
Прекарахме в Югоизточна Турция 3 месеца: дадохме всичкия си ентусиазъм, енергия и нежност на онези, които се нуждаеха. Научихме някои да рисуват, други да броят до 10 на английски, да пеят „Живял нявга в Туркестан“, да скачат на ластик.
Получихме любов, много чай и загар по лицето. Научихме, че щастието е сред хората. И трябва да се живее бавно.
Пълният текст четете в списание travel&extreme Explorer
Текст и снимки: Ива Лазарова
