Младият български футболен треньор Александър Гицов даде ексклузивно интервю за сайта Nostrabet. 33-годишният Гицов се превърна в най-младия старши треньор в австрийския футбол, водейки втородивизионния Флоридсдорфер в началото на настощия футболен сезон. Той разказа за пътя си във футбола, както и за причината, която го е тласнала първо към Австрия, а след това и по пътя на треньорството.
Гицов не пропусна и да засегне темата за България. Той сподели, че по никакъв начин не изключва завръщане и че все още поддържа силни връзки със свои колеги у нас. За него обаче подобно решение ще е възможно само и единствено, ако бъдат осигурени условия, сходни с тези, при които работи в Австрия.
Здравейте, господин Гицов! Последните 18 месеца в световен план може да се каже, че бяха доста турбулентни, но за Вас, в частност, изглежда, че те са изключително успешни. Как се промени ежедневието Ви, след като вече сте старши треньор на австрийския Флоридсдорфер?
За мен това не е нещо напълно ново, тъй като преди два сезона отново бях поел за кратко мъжкия отбор. Тогава работех сам, тъй като Мития Морец все още не беше част от екипа. За мен това е втори път да изпълнявам ролята. Средата и хората са ми познати. С доста от играчите се познаваме от над 2 години, така че не е нещо твърде ново. Напрежението и отговорността вероятно са различни, тъй като има разлика между това да си постоянен треньор и временно изпълняващ. Няма какво толкова грешно да направиш като временен наставник. Когато обаче вземаш всички решения ти, то отговорността е по-голяма.
Вие сте най-младият треньор в мъжкия футбол в Австрия. Колко трудно е издигането до такава позиция като чужденец?
Със сигурност не е лесно и със сигурност е необходима голяма доза късмет, няма какво да си кривя душата. Късметът е 50% от всичко. Важно е да си на правилното място в правилния момент. Трябва, също така, да поемеш доста рискове, които не гарантират краен успех.
Трябва отделно да си признаем, че българските треньори не се котираме добре в чужбина. Западноевропейските треньори се гледат по различен начин в това отношение. При нас нивото спадна толкова, че не ни броят за живи. Това прави нещата още по-сложни, защото хората те гледат с по-различно око. Трябва постоянно да се стремиш да се доказваш, тъй като нищо няма да ти дойде даром. Винаги, например, си задаваш въпроса дали си по-добър от някой австрийския треньор – това го има и в България.
Работите в треньорски тандем с бившия играч на ЦСКА – Мития Морец. Колко специфичен е този формат за треньорство и помага ли фактът, че имате общо минало, свързано с България?
Интересното е, че друг австрийски клуб назначи подобен треньорски тандем като нашия само седмица, след като ние бяхме утвърдени начело. В работата ми с Мития помага много фактът, че ние сме семейни приятели извън терена. Имаме си огромно доверие и това улеснява работния процес. В мъжкия футбол научих, че е много важно да работиш с хора със сходни идеи като теб.
Естествено, фактът, че се е подвизавал в България, с ЦСКА и Славия, са теми, които обсъждаме редовно. Споделяме и в момента какво се случва с родния футбол и понякога гледаме някои мачове на родни тимове от европейските клубни турнири.
В предишни интервюта подчертавате, че сте се отказали от футбола на 13-годишна възраст. Какво Ви тласна към треньорското амплоа?
Като дете приключих с футбола, защото осъзнах рано, че нямам качества. Интересът и любовта към футбола ме тласнаха да започна да го тренирам като малък и това беше в основата след това и зад старта на треньорската ми кариера. Треньорството ми допадна заради многото мислене и всичките процеси, които стоят зад изграждането на успешен отбор. В рамките на един мач от 90 минути трябва постоянно да проявяваш стратегическо мислене, за да вземаш по-добрите решения от противниковия треньор. Това се оказа едно от най-интересните неща в тази професия.
Действително, дойдох първоначално в Австрия, за да уча нещо съвсем различно, в лицето на публичната комуникация. Имах желание да се занимавам със спорна журналистика, което няма нищо общо с треньорството. Случайно започнах да тренирам деца на 8-годишна възраст и ми хареса този първи досег. Реших, че трябва да изкарам лиценз, след което и да започна да посещавам семинари, за да контактувам с други треньори. Когато се докоснеш до професионалното ниво, тогава амбицията става далеч по-голяма.
Какво беше чувството да сте лектор на семинар България, а не само да сте един от присъстващите?
Това беше страхотно изживяване за мен. Достави ми страхотно удоволствие да споделя неща, които съм видял в други европейски страни – манталитет, методи на работа, начин на мислене и др. Беше интересно и за мен да чуя мнения от отсрещната страна, тъй като не познавам в детайли работните процеси на футбола у нас. Изживяването беше изключително приятно.
Какво Ви накара да напуснете България изначално?
Завърших гимназия в България и като други хора не виждах перспективи за себе си у нас. Исках да уча в чужбина и спортната журналистика беше най-близка до мен на онзи етап. Исках да науча език и да заживея в нова среда. Това бяха нещата, които ме тласнаха към Австрия.
Трябва да кажа, че първите 3-4 години бяха много трудни. Илия Груев беше споделил нещо подобно в едно интервю наскоро. Наистина, първите години в чужбина са много трудни. Става въпрос за огромни лишения и доста товар в психическо естество. Успееш ли обаче да минеш през този етап всичко се нарежда. Имало е моменти, в които съм искал да се върна в България, но постепенно намерих нишата си и животът ми стана такъв, какъвто щеше да е, ако бях останал в България.
Благодатна дестинация ли е Австрия за развитие на млади треньорски кадри, след като виждаме политиката в съседна Германия, където в елитните нива на страната треньорите под 40-годишна възраст са много чест феномен?
Смея да твърдя, че особено във втора лига на Австрия се дават шансове както на много млади треньори, така и на доста млади футболисти, които да развиват качествата си. Чужденците са много малко, даже и в първа лига не са толкова много. Модата да се дава шансове на млади треньори обхвана и академиите. Това се внесе като тенденция от Германия. Обстановката е много благодатна, тъй като и във Втора Бундеслига има много играчи, които искат да се развиват. Когато и треньорският екип е млад, какъвто е случаят с нас двамата с Мития, то се създава една чудесна среда, в която се мотивираме да продължим да се развиваме.
В последните години австрийският футбол бележи огромен прогрес, както на клубно, така и на национално ниво. Виждаме колко млади таланти, както и треньори, излизат от страната. Каква е тайната зад добре функциониращите школи?
Лично аз успях да хвана част от реформата в австрийския футбол. Когато идвах в Австрия, реформата тепърва започваше. Работата в школите промени облика на футбола в страната. Бяха създадени центрове за изграждане на футболисти до 14-годишна възраст, след това бяха създадени и клубните академии. Към момента има 12 клуба, които получават сериозно финансиране и развиват школи на изключително високо ниво, доближаващо се дори до нивото на германската Бундеслига.
Нещата стават все по-добри от година на година. Това води до все по-добро качество на играчите, а в допълнение се дава възможност и на 16-годишните играчи да играят професионален футбол в различните нива. Цялото това нещо обаче е свързано с много сериозно финансиране и инфраструктура. Една школа има между 4 и 8 подготвителни терена, като бюджетите варират между 1 и 2 милиона.
Следите ли процесите в родния футбол?
Следя ги доста от близко, тъй като съм си изкарал лицензите в НСА. Прибирам се редовно в България и имам доста контакт с български треньори. Гледам всички европейски мачове на родните тимове, но от местния шампионат вероятно само по един на седмица.
Липсата на финансирането ли пречи на родния футбол?
Трябва да сме честни и да признаем, че в модерния футбол доброто финансиране в основата на почти всичко. Това дава възможност за вземане на по-качествени треньори, методисти и прочие.
Друг важен фактор обаче е във физическата подготовка в училищата, която е страхотна основа за бъдещите успехи на младите играчи. Часовете по физическо в Австрия се използват целенасочено за развитието на координация и двигателен апарат, което после улеснява работата на школите, които може да се концентрират само върху тактическите елементи. Няма нужда да се наваксват неща от ранните години на децата. Учителите са високо заплатени и затова, когато един играч дойде в академията на 15-16-годишна възраст, той е напълно готов във физическо естество. Оттам насетне работата е много по-лесна за треньорите.
Самият Вие имали ли сте предложение от роден клуб и бихте ли се върнали в България в даден момент, за да работите тук?
Ще започна като кажа, че съм имал конкретна оферта от един клуб. Имали сме разговори и с други, но за момента се е стигало до конкретна оферта от само един отбор.
Със сигурност бих се върнал в България. Условията трябва да са на високо ниво, чисто организационно и да се доближават до стандартите тук. Трябва да се знае, че когато човек отиде на работа, той ще може да се занимава само с основната си дейност, а не със странични, битови неща. Ако това е налично и целите са високи, то бих го обмислил и би представлявало интерес за мен.
Кой е любимият Ви момент като наставник?
Те са много, както на юношеско ниво, така и на мъжко. Може би обаче има един мач, който изпъква в съзнанието ми и ме накара да повярвам, че работата ми като треньор може да е ценна. Миналият сезон играхме срещу дублиращия отбор на ЛАСК Линц и губехме с 0:2 на полувремето. Обсъдихме някои неща с треньорския екип и променихме стратегията си, като след това спечелихме мача с 3:2. В този момент усетихме, че сме свършили всичко правилно и се сетих за поговорката, че треньорите си изкарват заплатите на полувремето. Това значи, че си оправдал доверието и си свършил работата си максимално добре.
Коя е голямата Ви треньорска амбиция и има ли шампионат, в който бихте искали да се подвизавате един ден?
Трудно мога да определя някакъв мечтан шампионат, но е факт, че близостта между Австрия и Германия е голяма. Може би германските първенства – независимо Първа или Втора Бундеслига, са такива, в които искам да се развивам и е нещо, което се надявам да осъществя.
Може би нямам конкретна треньорска мечта, но се надявам един ден да водя отбор в европейските клубни турнири. Говорил съм с колеги, които са го постигали и те са ми казвали, че усещането на мачовете през седмицата е несравнимо с това на местните шампионати. Това са най-хубавите моменти за един треньор.
Какъв съвет бихте дали на всеки, желаещ да се занимава с треньорство на професионално ниво?
Основният съвет, който споменах и в началото на интервюто, е, че човек трябва да е готов на много жертви. Това включва време, финанси – просто да инвестираш в себе си, за да достигнеш крайната си цел. Споменахме за семинарите, бил съм и на специализации в други клубове. Това струва време и финанси от собствения си джоб, които иначе бих отишли за друго.
Това е основното. Треньорското образование и лицензите са много важни и ценни, тъй като без тях не можем да работим. Допълнителните контакти с хора от сферата и преживявания – това те развива като треньор. Георги Василев го беше казал преди години – не курсовете те правят треньор, а времето, което инвестираш извън тях. Смятам, че човек трябва да експериментира максимално и да вложи възможно най-много от себе си, за да може да дойдат и резултатите.
И за финал – какво си пожелавате в личен и професионален план в идните месеци?
В личен план, разбира се, искам семейството ми да е живо и здраво. Баща съм на син, който живот и здраве ще стане на една годинка до няколко седмици. Жена ми вече чака и второ дете. Това е със сигурност най-важно за нас.
В професионален план, тъй като нашият клуб не е известен като такъв, в който треньорите дълго се задържат на работа, е важно да работим възможно най-дълго, за да изпълним идеите си, които имаме с отбора. Да работим максимално дългосрочно, за да развием намеренията си и да развием клуба. Дано успеем да изпълним плана си.