Тази пиеса се вглежда във феномена на забравата, в играта на раздвоение не само в изкуството, но и в политиката. В нея се преплитат приказни мотиви и митологеми, гротеска, фарс, политическа сатира. В парадоксалния свят на този динамичен и ироничен текст нещата непрестанно менят идентичността си - къде е границата между Министъра и неговата Дясна ръка, между Атьора и Робин Худ; кое е изиграно и кое наистина; какво остава в паметта и какво е изличено, какво се случва с парите, с решенията, с обещанията... Интимният живот и животът на множеството преповтарят абсурдната си логика.

Характерна е динамичността на театралния разказ, резките обрати на действието, силното присъствие на мотива на играта, иронията, черния хумор, изобилието от мистификации, персонажи-двойници. Диалогът е кратък, действен, афористичен, понякога прекъсван от монологични пасажи. Част от персонажите са щрихирани в едри и ярки линии, други са разработени с поглед към многообразното им и противоречиво разкриване в хода на действието.

РЕЖИСЬОРСКИ БЕЛЕЖКИ от Тея Сугарева

В пиесата „Робин” виждам историята на едно болно от неизлечима болест общество, в което феноменът на забравата е само резултат от разрушителните житейски практики, които всички в крайна сметка приемаме. Повратната точка в живота ни е моментът, в който правим компромис, отказвайки се от своите цели, стремежи и разбирания, защото така е по-удобно за съществуване. Представлението „Робин” провижда феномена на забравата като територия за изследване на метаморфозата, която превръща човека от живеещ в просто съществуващ. То задава въпроси като – Можем ли да продължим нататък, заблуждавайки се, че това е нормално? В какво се превръща живота на забравилия себе си човек?

Пиесата среща персонажи, страдащи в различна степен от тази болест. В тези срещи процесът на метаморфозата се разкрива в социален, политически и интимен аспект. Групата на младите ще бъде основният фокус на търсенията ни. Въпреки привидния си стремеж за еманципация, те винаги се оказват в позиция на зависимост от предходното поколение, от власт-имащите или от своите създатели. В тези условия те неизбежно започват да попиват познатия модел на подмолничене, корупция, двуличие и в резултат техният потенциал бива асимилиран от масата, потънала в забрава.

Моноспектакъл по ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ЛУД от Н.В. Гогол

Реж. Ованес Торосян – режисьорски дебют (Нар. т-р, много бг. филми)

Изпълнява: Георги Гоцин – актьорски дебют

Премиера: 28.09.2013 от 19,00 ч.

Нови проекти на Театър Възраждане за сезон 2013-14

“Фотоапарати” (временно заглавие) на Пьотр Гладилин, Русия (“Нощна пеперуда” Народен т-р) Заглавието все още се доуточнява. Поставя се за първи път!

Реж. Стилян Петров

Сценография и видео: Венко Шурелов

Костюми: Елица Георгиева

Музика: Петя Диманова

Участват: Марияна Жикич, Георги Златарев, Донка Аврамова, Лиляна Шомова, Филипа Балдева, Боян Младенов, Мартин Смочевски.

Стилян Петров за пиесата:

Сюжетът в пиесата на Пьотр Гладилин е само рамка на една история, в която материалният свят е някаква част от съвкупната Реалност.

Две бременни момичета решават да си починат сред природата. Там техните неродени все още деца водят свой, скрит от очите им, невидим живот, в който те се забавляват като снимат майките си, пеперудите, мухите, всичко летливо и трудно уловимо с просто око. Идилията е прекъсната от един дочут разговор, в който едното от жените споделя, че е прекалено млада за дете и смята да направи аборт. Двата ембриона, които още нямат имена се решават на бягство зад океана — това не се оказва спасение за единия от тях, но се появява снимката. За тази тайнствена и гениална снимка и за всичко скоротечно, което убягва в живота е пиесата на Гладилин, смесваща абсурдно, фантазно, трогателно, тъжно и съкровено. В нея, съвсем по Сюзан Зонтаг, фотографията далеч не е отпечатък на реалното и негово копие. Тя самата задава тон на реалността и й възвръща изчезналата тайнственост, недоизказаност и фантасмагоричност — невидимото става проявител на видимото.

Премиера: януари 2014

ЧОВЕКЪТ ОТ ЗЕМЯТА от Джером Биксби

По едноименния филм.

Реж: Георги Михалков (“Табу” Т-р Възраждане, “Кучката” Т-р София, “Боб” Нар.т-р

Сценография: Петър Митев

Участват: Свежен Младенов, Георги Златарев, Ивет Радулова, Марияна Жикич, Робърт Янакиев, Даниел Цочев, Яна Кузова и едно известно име от филмовия екран, който за сега запазваме в тайна.

Режисьорът за постановката:

Преди около... няколко хиляди години (по субективната скала), някой, за когото имам смътен спомен, че наричах „аз”, беше започнал да брои миговете, в които е бил жив. Наричаше ги, помня: "единствените, всъщност мигове, в които, всъщност съм бил жив". Това, по което се отличаваха от всичкото останало време, беше че в тях... през тях не му липсваше нищо и имаше всичко. Не бяха много, не бяха и малко.

"Човек от земята" е разказ за един сън. Сън, в който спомени от 14000 години се стоварват върху нас. За да поставят въпроси на днешния ден. За да дадат отговори за днешния ден. За да върнат невидимото в живота ни. Онова невидимо, което ни пречи да съществуваме като атоми (поради което старателно го забравяме); онова невидимо, без което преставаме да сме галактики.

Когато към днешна дата се опитвам, понякога, да преброя онези, всъщност мигове, в които, всъщност съм бил жив, се питам: какво съм правил последните няколко хиляди години. После тръсвам глава, забравям и кротко заемам мястото си в кристалната решетка. Докато не срещна (случвало се е, случва се… ) някой от тях – онези встрани – тихи, почти невидими... Онези, с въпросите без отговори и с отговорите на всички въпроси. Някой Човек от земята, който си позволява лукса да не забравя, да помни, да си остава галактика. Защото, струва ми се, ако все още ме мъчи нещо, това е въпроса – мога ли да си остана атом, без да преставам да бъда галактика.

ИЗВЪНЗЕМНО от Иван Димитров (“Очите на другите” Нар.т-р)

Поставя се за първи път!

Режисьор: Васил Дуев (“Самотни персонажи” и “Военновременни видения” ТР Сфумато, номиниран 2013 за Икар, Аскер и Наградата на Фондация Стоян Камбарев)

Участват: Марияна Жикич, Свежен Младенов, Яна Кузова, Димитър Захариев.

Режисьорът за пиесата:

Невидимо тревожното във видимо спокойното семейство, където всеки жест и фраза са в закона на нормалното, логичното, редовно.

До една фаза, в която фразата е в разрез с до скоро меките тонове, където виждането ти за онзи, който виждаш всеки ден към днешна дата се открива невиждан до сега.

Кое отприщва и кога се заражда беса на нечовешкото? Дали сме всички склонни към излизане от стъпка поначало или беса стаен е чакал инкогнито невидим във видимия дим след уискито.

Добре дошли в най-малкия театър в България!

Приятно гледане!

Последвайте ни в Google News Showcase, за да получавате още актуални новини.