Шествието-поклонение, което СДС организира тази събота до мястото на бившия концлагер „Слънчев бряг“ край Ловеч, провокира у мен желанието да се обърна към вас, приятели.
Миналата година шествието не се състоя - пропуснахме го поради наложените санитарните мерки. Но се включихме в онлайн инициативата на фондация „Истина и памет“. Специално за случая бе създадена и страницата „Поклонение пред жертвите на комунизма в лагера край Ловеч 2020 г.“
На 6 юни м. г., на Черешова задушница, община Ловеч организира панихида за загиналите на мястото на бившия концлагер „Слънчев бряг“. Разчупихме традицията и я обогатихме с други събития през последните години.
Защото няма такава епидемия, която да заличи нашата памет и да обърне ценностите ни - като хора и като общност.
Община Ловеч полага усилия да запази материалните следи от онова време – периода на съществуването на лагера /1959-1962г./ Те са много малко на брой и белязани от една несигурност. Но и най-дребната следа от онова време е ценна.
От една страна имаме достатъчно добре документираната истина - това е лагер за политически затворници, със садистичен режим, създаден с устното решение на висшето комунистическо ръководство.
От друга страна – предстои още много работа по изучаване на конкретното място и неговата историзация като място за памет и поклонение. И този процес е необратим. Наши търсения показват, че може би все още е запазена част от оригиналната постройка от онова време, в рамките на днешен обект на МВР, недалеч от самата кариера. Това е мястото, подходящо в най-голяма степен за музейна сбирка и посетителски център.
Лагерът днес прилича на една добре осветена обществена сцена, на която много ясно се вижда кой кой е. И с присъствието, и с отсъствието си. Ловешкият „Слънчев бряг“ е лакмус за демократичност. През годините на това място са идвали стотици, хиляди привърженици на демокрацията.
Има и нещо, което не виждаме, бидейки на тази стара каменна кариера, но то е там. Това е огромната болка, която извира заради жертвите и техните близки. Страданието от една насилствена, неочаквана и нежелана раздяла на близки хора.
Ето един откъс - част от майчин некролог по изчезналия син, публикуван от Христо Христов в „Секретното дело за лагерите“:
„Мили Бойко, самотен и незнаен е твоят гроб далеч от нас. Недей се сърди, че не можем да дойдем при теб. Живота си даваме, за да намерим твоя самотен гроб, със сълзи да го оросим, с рози да го украсим. Уви! Това е невъзможно! Ти внезапно ни напусна, не можейки нищо да си кажем. Не можахме дори и прошка да си вземем. Най-щастлива съм, когато дойдеш насън и ми се усмихнеш, и ме прегърнеш. Уви! Когато зората настъпи и очи отворим и теб те няма, виждам, че е само един прекрасен сън в нощта“.
За тази майчина скръб, болка и мъка, ние нямаме паметник. Дълбок е кладенецът, издълбан от сълзи. Ако разкрепостим своята чувствителност, ще усетим този невидим исторически кръг около нас. Той е белязан с невидимо напрежение заради многото невинни и скъпи жертви.
Уважаеми приятели, нашата официална история от хан Аспарух до днес наброява вече 1340 години. В нея има много славни моменти и велики върхове.
Но в нашата летопис има и страшни пропасти, дълбоки бездни, в които е трудно да погледнеш. И не е строшен зъбът на клеветата. Защото когато ти се взираш в бездната и тя се взира в теб. И трябва мъжество и сила, за да издържиш този поглед, този изпит.
Такава бездна е лагерът „Слънчев бряг“ с жертвите на комунистическия терор.
Няма съмнение, че е по-приятно и възвисяващо да си на някой героичен връх. И да черпиш вдъхновение от героизма на прадедите.
Много трудно и болезнено е обаче да си сред зъберите на комунистическото минало. И да гледаш истината в очите.
Но ние, съвременниците, демократично мислещите хора, не търсим лесното, а справедливото. И ще продължим да водим битката за паметта, макар нашите политически противници методично да заличават фактите, да ги крият или преиначават. Макар историческата истина трудно да си пробива път към учебниците и към новите поколения
Защото няма и не може да има давност на престъпленията на комунизма!
Приятели,
нищо не е по-меко от водата! Но тя все пак пробива камъка и го разрушава. Така трябва да сме и ние – да пробием и разрушим скалата на омразата и насилието, за да напоим обществото с истина и любов.
Поклон пред жертвите на комунизма!
