Политиката явно не е единственото поприще на лидера на „Атака” Волен Сидеров. Оказва се, че преди да започне да държи речи от трибуната, той се е занимавал и с поезия. Неговата поема „Автобиография” е публикувана в брой 1 на списание „Време” през ноември 1989 г. Творбата може да бъде видяна и в онлайн изданието на в. „Култура”, както и тук:
Срамувам се от майка си и от баща си - дребни чиновници
и редници на Партията - голямата ядачка на души.
Израснах в малкия патриархален рай на тяхното
страхопочитание
- в къси черни панталонки, бяла ризка и червена връзка
с пречупена във лакътя ръка
РАПОРТ ДАДЕН!
Веднъж в блъсканицата за кифли (от 5 стотинки)
в училищната лавка
тълпата ме притисна към свръхзагадката на природата -
едно момиче с меки форми.
Усетих странна сладост и панталоните ми се намокриха.
Аз станах мъж, а момичето остана девствено -
тълпата, тоест колективът ме оформяше...
Няколко години след това бях вече оформен онанист.
В града на анархистите
растях все по-дисциплиниран,
по-само-жив и не-уверен,
не-ориентиран,
не-комсомолец,
не-конформист,
не окосмен космополит.
Обичам няколко жени в района от Арл до Пасадена.
И те ме обичат.
Няма никога да захапя зърната на гърдите им.
Защото съм посаден
в пустинята, а те са в друго измерение.
В яловите пясъци на мастурбациите всичко попива,
сякаш никога не е било.
Произхождам от семейство на хора.
Баща ми се увличаше от аритметика.
Опита се да реши следната задача:
СРАВНИТЕЛНО СОБСТВЕНО МИСЛЕНЕ
плюс СЛУЖБА НА ПАРТИЯТА = ИНФАРКТ
и умря от отговора му
точно на 50 години.
Достатъчно му е.
Във този не-живот
постигнах максимума
за мислопрестъпник:
Трийсет и три години...
Истина, истина ви казвам:
Чудо просто няма да има...
Подарявам материалното си тяло
и всичките си органи
на компетентните органи,
на общинските власти,
на регистъра,
на министъра,
на кадастъра...
Тъй като ме чака път
ад астра...
А края да се намери не е мъчно
И криминални за отстрани не липсват...
Горното написах саморъчно
и за верността му се подписвам:
Волен Сидеров
