Правото на пешеходеца да пресича на пътека или на което и да е място не е абсолютно. Той би имал предимство само ако е заел пътеката правомерно - да се е съобразил със скоростта, посоката на движение и отстоянието на приближаващите коли и да е сигнализирал водача с ръка за намерението си да пресича.
Това становище застъпва Висшият адвокатски съвет (ВАдС) по тълкувателно дело №2/2016 г. на Наказателната колегия на Върховния касационен съд (ВКС), която ще го обсъжда на 6 октомври, съобщи Правен свят.
То беше образувано по въпроси на председателя на ВКС Лозан Панов, на главния прокурор Сотир Цацаров и на министъра на правосъдието Екатерина Захариева. Повод тримата да поискат уеднаквяване на практиката по някои въпроси за престъпленията на пътя стана делото за смъртта на Лора Казанлиева от Варна, която беше прегазена от моторист на пешеходна пътека. В края на март ВКС намали наказанието на Диян Станчев на 2 години затвор, но това, което предизвика гневни реакции на близките на загиналото момиче, беше решението на мнозинството от състава на съда, че Лора Казанлиева е съпричинила инцидента.
Това превърна в един от централните въпроси по тълкувателното дело този за характера на правото на пешеходеца да пресече платното, ако е на пътека, на светофар или на място, което е продължение на тротоара или бордюра.
Висшият адвокатски съвет започва коментара си със забележката, че абсолютността като правна категория се отнася само и единствено до правото на предимство и не е свързана нито с пешеходеца, нито с мястото на пресичане на платното. "Абсолютното право не е законов термин, а правна категория", посочват адвокатите.
И заявяват, че след като предимството е "правото на един участник в движението да премине преди друг през дадено място на пътното платно", то неговото съдържание, винаги предполага правомерно поведение на всички участници в движението. (Изключения от това правило са постановките на чл. 65, 117, 122 ЗДП, които задължават водачите за съобразяване с евентуално възможно неправомерно поведение на други участници в движението.)
В становището се отбелязва, че предимството не може да бъде отнето, отнася се за целия пътен участък, с който е свързана конкретната регулация и за всички участници в движението.
Според ВАдС тези характеристики определят абсолютния характер на правото на предимство. И подчертава: "Предимството е субективно право и то винаги се свързва с конкретен субект, а не с конкретен обект - мястото и условията където се реализира. Кой субект, кой участник в движението, има право да премине през определена част от пътното платно с предимство пред друг участник в движението, е въпрос на нормативна регулация, спазване на конкретни задължения, като условие и предпоставка за правомерното му упражняване".
Адвокатите посочват, че по правило пешеходците са длъжни да пресичат платното само на пътеки. Но законодателят не е извел правило, че те винаги имат право на предимство пред другите участници в движението, ако преминават по такива.
Така стигат до извода, че пешеходецът би имал предимство само ако е заел пътеката правомерно.
"Това означава, той да се е съобразил със скоростта, посоката на движение и отстоянието на приближаващите към нея МПС, да сигнализира водача с ръка за намерението си да пресича, т.е. да е изпълнил задълженията си по чл. 32, чл. 113, чл. 114, чл. 120, ал. 2 от ЗДП. В случая са без значение възрастовите особености, житейската зрялост, умствената недоразвитост, болестното състояние, умората и разсеяността на пешеходците. Законодателят е категоричен и вменява задължение на всеки един пешеходец да спазва тези правила. Само при тяхното кумулативно изпълнение, пешеходецът има право да предприеме пресичане, да заеме правомерно пешеходната пътека и да премине по нея с предимство пред другите участници в движението. В тази хипотеза, за водача възниква реципрочното задължение да отдаде предимство на правомерно заелия пешеходната пътека пешеходец, като по своя преценка намали величината на скоростта, а в други да спре", пише ВАдС.
И допълва: "Недопустимо е пешеходците да предприемат внезапно и необмислено пресичане по пешеходна пътека без да сигнализират за намерението, без да се съобразяват с отстоянието на приближаващите МПС, тяхната скорост на движение или в непосредствена близост пред МПС, без да вземат мерки за собствената си безопасност. Затова, ако пешеходецът предприел пресичане по пешеходна пътека в нарушение на изискванията по чл. 32, чл. 113, чл. 114 и чл. 120, ал. 2 от ЗДвП не може да се позовава на предимство. Това негово поведение ще се преценява като възникнала опасност за водача и казусът следва да бъде решаван на плоскостта на чл. 20, ал. 2, изр. 2 ЗДвП, а не по чл. 119, ал. 1 ЗДвП."
Адвокатурата подчертава, че законодателят не е предвидил изискване към шофьорите при приближаване към пътека да намалят скоростта си, да се движат бавно или да пропуснат винаги и във всеки момент или случай, независимо от скоростта си на движение, пешеходец, който предприема пресичане по нея.
В становището се отбелязва, че действащият Закон за движението по пътищата (ЗДвП), за разлика от този отпреди 1999 г., не дели пътеките на "зебра" и обикновена и не дава предимство на пешеходците на първата, нито пък дава указание на шофьорите да минават бавно през пътека. Той предвижда (чл. 119, ал. 1) следното: "При приближаване към пешеходна пътека, водачът на нерелсовото ППС е длъжен да пропусне стъпилите на пешеходната пътека или преминаващите по нея пешеходци, като намали скоростта или спре." "Нормата на чл. 119 ЗДвП има принципно нов смисъл и съдържание, тя касае правото на предимство и то е определящо, а не величината на скоростта. Намалението на скоростта или спирането е предоставено на преценката на водача, с оглед осигуряване на предимството", пише ВАдС.
И подчертава, че подходът на законодателя е различен за случаите, в които на пътя или до него има деца. От тях може да се очаква неправомерно поведение и затова шофьорът е длъжен да намали, а при необходимост и да спре.
ВАдС посочва и кои са факторите, с които трябва да се съобразява пешеходецът при пресичане на пътното платно.
В становището се застъпва тезата, че, ако при инцидент на пътя (завършил с телесна повреда или смърт) и пострадалият пешеходец също е нарушил правилата, това трябва да се отчита при определянето на наказанието на шофьора. "Противното разбиране означава поведението на определени участници в движението да се поставят извън приложното поле на закона, което е немислим правен резултат", пише в него. И се подчертава, че съпричиняването на вредоносния резултат от страна на пострадалия (извън случаите когато е елемент от състава на престъплението) винаги е смекчаващо отговорността на подсъдимия обстоятелство и следва да бъде отчетено при индивидуализация на наказанието. А неспазването на това правило води до явна несправедливост на санкцията.
"При индивидуализиране на наказанието на извършител на престъпление по чл. 343 НК, следва ли да се отчита поведението на пострадалия пешеходец, респективно съпричиняването на вредоносния резултат, при определяне начина на изтърпяване на наказанието, с оглед общопревантивния му ефект?", е друг от въпросите, на които се очаква да даде с тълкувателно решение Наказателната колегия на ВКС.
Ето и становището на адвокатурата по него: "Няма зависимост между поведението на пострадалия пешеходец и начина на изтърпяване на наложеното наказание. Съпричиняването на престъпния резултат от страна на пешеходеца следва да бъде отчетено при индивидуализация на наказанието в контекста на смекчаващи отговорността обстоятелства, но то не може да детерминира по категоричен начин или да изключи приложението на чл. 66 НК."
А за въпроса на главния прокурор най-общо за това дали при престъпление по чл. 343 от Наказателния кодекс определена концентрация на алкохол, може да изключи условна присъда и ще трябва да е винаги основание за ефективно осъждане, ВАдС казва, че трябва да бъде отклонен.
"Институтът на условното осъждане е залегнал в Общата част на Наказателния кодекс и е приложим по отношение на всички престъпления. Наказанието, наложено за престъпление по транспорта в пияно състояние, може да бъде отложено, стига съдът с оглед конкретиката на случая да направи извод, че са налице законовите условия и предпоставки, визирани в чл. 66 НК, вкл. и по когато случаят е особено тежък по смисъла на чл. 93, т. 8 НК. Преценката е винаги конкретна, изводима от доказателствата по делото, данните за личността на дееца и не може да бъде изведено общовалидно правило каква степен на алкохолно повлияване установена по надлежния ред би обусловило приложение нормата на чл. 93 т. 8 НК или налагане на ефективно наказание", се посочва в становището.
