Националният исторически музей /НИМ/ реставрира не само древни сгради и движими паметници на културата, но и древни растения, дошли в нашите земи чрез прабългарите. Едно от тях е т.н. „желязно дърво”. То е раснало в Странджа, в района на селата Кости, Българи и Кондолова. Местното му название е лъжник, иначе е дъб. Това име е заслужил, защото „лъже”. Короната му, листата на короната му са на различни други видове дъб – благун, цер, горун и т.н. и лесовъдите често са се заблуждавали да определят вида му.
Това се казва в писмо до медиите от директора на НИМ Божидар Димитров.
Той пояснява още, че лъжникът е известен и с това, че дървесината му е изключително здрава, затова е наречен още „желязно дърво”. Сечен е бил много в миналото за направата на килове и на ребра на платноходни кораби, оси на каруци и т.н. В резултат днес в Странджа са останали само шест дървета, като четири от тях се намират в двора на параклиса „Св. Илия” в с. Кости. Дърветата в Кости са на възраст 1300 години според лесовъди и са с огромен диаметър на стъблото. Горските разсадници не отглеждат фиданки на лъжник, защото растял много бавно. Впрочем кметът на град Царево, Георги Лапчев, в разговор с Божидар Димитров наскоро му е казал, че е засадил 30 декара лъжник в един своеобразен „остров” на българо – турската граница, образуван от причудлив меандър на река Резовска.
Версиите за произхода на това дърво са две. Първата е, че то е остатък от растителността в Европа преди последното ледниково заледяване през епохата на терциера. Според тази теза, въпреки че Европа е била покрита с пласт лед от няколкостотин метра, в района на Кости – Българи имало дупка с радиус 15–20 км, в която оцеляла част от старата растителност – включително дъбът лъжник и няколко вечнозелени храста – известната зеленика, лавровишнята, тиса и т.н.
Недостатъкът на тази теза е, че образуването на тази „дупка” е нещо невъзможно при настъпилите климатични изменения. А дори и да я имало, леденият дъх на планините лед около нея биха усмъртили останалите в нея растения. Освен това след стопяването на ледниците до наши дни има милиони години. Защо лъжникът и останалите вечнозелени растения не са се разпространили из цяла Странджа, а са останали само в този район с радиус 15–20 км?
Именно този факт дава стопроцентово основание на втората хипотеза – че лъжникът е привнесено отскоро (в историческо, а не в геологично време) растение. Кога може да е станало това? Известно е, че дъбът е тотемно растение на старите българи, които наричаме доста неправилно прабългари. То е свещено дърво, тотем и символ на българския народ и държава през Средните векове. И изглежда това е бил лъжникът. Има го в предпланините на Хималаите, има го и в Северен Кавказ – местата на прародината Балхара и мястото, където по пътя на юг от Дунав сме се установили за по-дълго. Изглежда, че прабългарите са си носили семена (жълъди) от дъба лъжник и са ги сеели край храмовете си, там, където се установяват за дълго време. Горичките с лъжници край Плиска, Силистра, Преслав не оцеляват, местата са равнинни, горите периодично се изкореняват и се превръщат в орни площи. В слабонаселената Странджа обаче няколко дървета оцеляват.
Но кога и как се появяват дъбовете лъжник в Странджа. В 705 г. кан Тервел получава Южното Черноморие (в дълбочина до меридиана на Тунджа), наречено област Загора, от Византия. Съобразно българската практика, граничните села се населяват от прабългарски колонисти със статут на граничари, т.е. те не плащат данъци, а вместо това пазят границата. Доказателства много, но ще приведа само едно – името на с. Българи. То е типично опознавателно име за население с ясно определен етнически произход.
Прабългарите очевидно са си носили жълъди и са ги насадили край параклиса „Св. Илия”. Ще напомня, че кан Тервел е християнин, а също и част от прабългарите. Това е логичното обяснение защо дъбовете –лъжници в Кости са на 1300 години и могат да се видят само там и в околностите.
Преди седем години Божидар Димитров реши не само да възстанови вида, но и да го разпространи из цяла България. Със събраните с помощта на царевчанина Тодор Гондов жълъди бяха отгледани 40 фиданки, които бяха засадени покрай двете алеи, водещи от портала към входа на музея. Днес фиданките са вече дръвчета с височина 5-6 метра, опровергавайки лесовъдите, които твърдяха, че лъжникът расте бавно. Миналата есен лъжниците за първи път дадоха плодове (жълъди) и с тях през зимата беше отгледана нова реколта фиданки. Някои от тях бяха раздадени – на кмета на район Южен в Пловдив, в Кюстендил, на космонавта Георги Иванов и др., тъй като желаещите да мат прабългарски дъбчета са много. През есента ще бъде организирана акция от НИМ по прибиране на цялата „реколта” от жълъди и отглеждане на фиданки в професионални условия. И след това ще бъдат раздадени на желаещите да ги засадят по общини, край църкви и манастири.
Вчера в тревния правоъгълник на НИМ бяха засадени 41 фиданки. Отглеждането им в първите 1-2 години е трудна работа – плевене, торене, поливане. А хората в музея са малко и мнозина не отбират от тази работа. Затова директорът на НИМ приканва ръководителите на многобройните „зелени” организации да осиновят по едно или по 2-3 дръвчета.
Което означава, че трябва да ги прекопават, торят, поливат, пояснява Димитров и добавя:
"Но колко хубаво след време да четат табелки с надпис: „Дъбове, отгледани от Тома Белев”, „Дъб на Андрей Ковачев” и т.н. и т.н."
