На 20-ти юни, Световният ден на бежанците, ви представяме кратък филм за живота на мигрантите в България – как живеят, как се интегрират и какво им липсва. Какви са проблемите им, има ли все още ясно изразена ксенофобия и какви са алтернативите за развитие пред тях? Отговорите във видеото и материала по-долу.
Всяка година милиони мъже, жени и деца по света са принудени да бягат от домовете си в търсене на безопасност от военни конфликти. Голяма част от тях търсят помощ в страните от Европейския съюз.
Можеш ли да погледнеш в очите, които не познаваш – без да съдиш и обиждаш, без да съчувстваш и без да се извиняваш, без омраза или обвинения, а просто с приемане и разбиране?
По данни от Държавната агенция за бежанците от 2013 г. насам през страната ни са преминали над 70 000 бежанци. Една част от тях са продължили пътя си към трети страни, други са останали да търсят щастието си в България.
Сара Файези е на 33 години и е гражданка на Афганистан. Пристига в България със семейството си през 2016 година като търсеща закрила в страната. Майка е на две момчета, по-малкият се ражда в България със здравословни проблеми. Младата жена работи от вкъщи, за да се грижи за него.
"Една година след като дойдохме малкият ми син се разболя и българската държава много ни помогна за лечението на детето в Германия, където останахме година и три месеца. После се върнахме обратно в България. От БЧК ни помогнаха с намирането на детска градина. В България ми харесва много повече, отколкото в Германия.
Тук ни посрещнаха добре и много ни помогнаха от самото начало. Дойдох тук преди 5 години заедно с мъжа си, но 2 години по-късно се разделихме. Той също живее в България, взима децата 2 пъти седмично, грижи се за тях и плаща издръжка. Щастлива съм, имаме спокоен живот", споделя Сара.
Бежанката не крие, че родната държава много й липсва.
"Мечтаем в Афганистан да няма война и един ден да можем да се върнем обратно, но дотогава ще останем тук. Ние обичаме България", признава тя.
"Най-много бежанци идват от Сирия. Преди това имахме много хора, които дойдоха от Ирак, когато военният конфликт там беше в силата си. Имаме така нар. „лица без гражданство“, които не се ползват от закрила на държавата, в която пребивават. Такива са палестинците, но също и кюрдите, много малко са от африкански държави. Обикновено към тях е насочен езикът на омразата и ксенофобията, към различните на вид хора.
От война бягат основно хората от Сирия, но пост-военната ситуация в една държава, както е случаят с Ирак също води до това иракчани да взимат решение да напускат страната си, поради трудните условия и несигурност", категорична е Мариана Тошева, която е ръководител на бежанско-мигрантска служба към Българския червен кръст (БЧК).
Милад е 29-годишен сириец, който пристига в България с цялото си семейство. Климатизират се бързо и още на шестия месец започват семеен бизнес с дрехи втора употреба. Вече имат 4 магазина в центъра на София. Съвсем скоро планират и нов бизнес със заведения за бързо хранене. С него разговаряме на български.
"Дойдох в България преди 6 години. Исках да живея както живее всеки български гражданин, затова започнах сериозно да уча езика и да общувам почти само с българи. Нашето семейство е голямо – 24 човека сме. Решихме да останем тук заради децата в семейство. Идеята ни беше да започнем нов живот", споделя Милад.
Младежът ясно вижда проблемите на мигрантите в България и се опитва да ги разреши. Един от тях е взимането на българска шофьорска книжка. Затова той преподава теория за листовки на бежанци, в един от центовете на БЧК, помага им и с превода и подаването на документите.
"Като чужд човек, който живее в тази страна, аз виждам проблемите на другите. Нямаше кой да ми казва как да действам тук – как да плащам осигуровки, най-малкото как да си направя карта за градския транспорт. Хем понякога хората не искат да помагат, хем не знаят. Тогава реших сам да се занимавам с нещата. Малко ми беше трудно, но успях да го направя", допълва той.
През миналата 2020 година от БЧК са успели да помогнат на над 4 000 бежанци.
"Ние работим от 1993 година с бежанци и мигранти по различни програми, финансирани основно от Върховния комисариат за бежанците. От 2013 година, когато наистина имаше бежанска вълна към България и тя продължи до края на 2016 година, Българският червен кръст беше организацията на първа линия от неправителствения сектор, за да подпомогне държавните институции в приема на пристигащите лица, основно от Турция – семейства, сами деца, непридружени, непълнолетни мъже.
И точно в онази сложна обстановка, когато тепърва се разкриваха приемателните центрове, ние успявахме да помогнем с различна по вид хуманитарна помощ – дрехи, палатки, одеяла, раздаване на храна, закупуване на лекарства и други неща от първа необходимост. Като цяло обаче нашата дейност е фокусирана върху интеграцията на хората. Основната мярка е изучаване на български език, което се приема и при кандидатстване за българско гражданство. А гражданството в една държава е висша форма на интеграция за един бежанец", убедена е Мариана Тошева.
Неправителствената хуманитарна организация помага на бежанците в ежедневните им дейности – съдействие за получаване на медицинска помощ, намиране на жилище и работа или друга важна информация, например за ваксинационния процес. От БЧК насочват усилията си и към българското общество, за да има приемственост за по-бързо и безпроблемно адаптиране на бежанците.
"Страхове имаше към определени хора, когато 2013 - 2016 г. вълната се насочи към България и то по-скоро страховете бяха да не донесат болести. Като цяло има апатия и безразличие. Не се прави разлика между бежанец, т.е. човек, който наистина търси убежище и бяга, защото животът му е застрашен и животът на децата му, и обикновения икономически мигрант, който разбира се е тръгнал от лошия живот в страната на произход. А разликите са доста съществени, те като всички останали търсят своето място и искат спокойствие.
Последните години се увеличават и така наречените климатични мигранти, което е пак смесица с икономически причини, но когато гладът те подгони е съвсем естествено да търсиш по-добър живот. Проблемите са свързани основно с незнание и неразбиране за правата на бежанците. Но ксенофобията и езикът на омразата са част от ежедневието. През последната година или две имаме доста по-малко случаи. Мисля, че като цяло настроението сред обществото е положително, по-скоро емпатия, отколкото омраза", допълва Тошева.
От Българския червен кръст признават, че повечето от бежанците гледат на България като на временна, междинна спирка, а не като на постоянен дом. Разбира се има и изключения.
"В момента годишно идват много малък брой бежанци – около 3 000-3 500 човека. Повечето от тях, около 90%, имат намерение да продължат към Западна Европа. Ковидът попречи на тези намерения, но сега с отпадане на мерките много хора заминаха. Семейства, на които сме помагали 2-3 години, следим за развитието на децата им, за съжаление заминаха и то основно за Германия", твърди Мариана.
А причините са няколко. Най-основната е липсата на устойчива програма за подпомагане на интеграцията на новопризнатите бежанци.
"Хората, които получават статут имат 14 дни да напуснат приемателния център и оттам нататък сами да се оправят. Единствено няколко НПО-та по проекти могат да предложат лекарства или курсове по български, но няма вече такава програма, която съществуваше до края 2013 година – в рамките на 6 месеца хората учат, осигурява им се сума за покриване на разход за наем и дневна стипендия за това, че ходят на курс. Тогава тези хора можеха спокойно да изучават езика и паралелно с това да си търсят работа. Вече 8-ма година няма такава програма", обобщава ръководителят на бежанско-мигрантска служба към БЧК.
Друг фактор са големите мигрантски общности, които вече са сформирани в западно европейските държави, както е в Германия.
"Някак си естествено е, особено при кюрдите, те държат да станат част от тяхна общност. Да не говоря и за социалните помощи, в България няма такива целеви социални помощи. Не на последно място, разбира се, това е традицията на тези бежански семейства, където особено ако имат повече от 2 деца, жената е свикнала да бъде в една традиционна роля на домакиня и със заплата, която получава само съпругът много трудно се успява и наем да се плаща и да се поддържа минимум за живот в страната. Т.е. ниските възнаграждения и нагласата да работи само мъжът също водят до решение да се отиде в държава, в която социалните помощи са достатъчни, за да може семейството да се справя на базов минимум", признава Мариана Тошева.
Според Милад проблемът с интеграцията идва от недостига на информация и незнанието на бежанците за техните права и задължения.
"Например къде да учат български език, голяма част от бежанците идват в България без пари и не могат да плащат за уроци. Никой не им казва къде са центровете на организациите, където да ходят и да учат уроците, които са безплатни. Другата страна е, че има проблем в самите хора, те са затворени и не искат да се интегрират, не искат да влизат в българското общество и предпочитат да работят и да се занимават с арабите. Самите бежанци също се възползват – например старите от новите, контролират ги, карат ги да работят за по-малко пари.
Винаги има една част от бежанците, които не са дошли тук по тяхно желание и това е проблем, защото тогава нямаш желание да работиш, да учиш езика, да се запознаеш с българите и страната – да знаеш кои са важните места в София например. Когато чувстваш, че всичко е срещу теб няма как ти да имаш желание да се запознаеш с хората", категоричен е сириецът и допълва:
"През първите 6 месеца аз само търсех с кого да си говоря, за да използвам това, което уча в курса, но нямах такава възможност. После се запознах с една група приятели, които са завършили арабистика и с тях започнах да общувам, взаимно да си помагаме. Реално заради тях научих езика. Когато говориш български език не трябва да се притесняваш от нищо, дори да не е на 100%, според мен даже българинът се радват, когато вижда някой чужденец, който говори неговия език."
"Много е трудно за всички афганистанци, когато се налага да напуснат държавата и да отидат на друго място. Ние също имахме много трудности. До Турция стигнахме законно, след това нелегално се придвижихме до България. Първоначално нямахме намерение да оставаме тук, искахме да живеем в Германия, но когато второто ми дете се роди тук и разбрах, че е болен се наложи да останем.
В България вече имам много приятели – афганистанци, иранци и българи. Досега не съм срещала негативно отношение от срана на българите. Хората са любезни, затова обичам България", признава Сара Файези.
Роднините на Сара живеят в Турция, но планират да се преместят в Канада. Само времето ще покаже дали тя и децата ще изберат техния път или ще следват своя.
"Моите деца научиха български от детската градина и от телевизията, аз също ходя на курс по български език и ден след ден, подобрявайки знанията си, животът ми става по-лесен. Много съм щастлива тук."
Питаме Милад дали се е сблъсквал с лошо отношение през годините.
"Да, разбира се. Всеки човек, който се премести в нова държава има такива моменти, в които чувства, че не всичко е розово. Имал съм много такива случки, но важна е целта – да живея като всеки български гражданин. Мисля, че заради това решение, аз съм ги забравил тези проблеми, но признавам, че не ни беше лесно."
А трудностите на един бежанец у нас започват от най-дребните неща.
"Понеже нашите са възрастни, трябваше да ходя с тях при всички лекари, да им плащам здравни осигуровки. Имал съм моменти, в които излизам от кабинета на семейния лекар и не съм разбрал нищо, но малко по-малко започнаха да вървят нещата.
Майка ми е на 65 години и не говори български. Като отиде в магазина се опитва по някакъв начин да обясни на продавачките какво иска. Случвало се е да пита за цените и продавачката да започне да се смее и да й се подиграва, защото не знае езика. Не трябва да се държат така с хората. Аз започнах да водя пълноценни разговори чак на третата година", спомня си Милад.
На въпрос: "Щастлив ли си в България и липсва ли ти нещо?", младежът отговаря така:
"Много съм щастлив. Животът тук е много удобен, имаме всичко. Всичко ни е наред, живеем нормално и нямаме проблеми вече. Имам приятели българи, които ми помагат, имаме нормални взаимоотношения със съседите и хората около нас, клиентите ни приемат, въпреки че знаят, че не сме българи. Но винаги ще има нещо, което липсва на всеки чужденец, това е неговата общност – неговите приятели и традиции.
Разбира се Сирия ми липсва, няма как да кажа, че не ми липсва моята държава, но това е положението. Във всеки момент, когато имам проблем или срещам трудности ми идва да се прибера, но аз съм взел това решение – да живея нормален живот като всички българи и затова не го мисля много. Искам да остана тук, да работя и живея по нормален начин."
По думите на Милад в България има доста сирийци, но той избира да общува с повече българи, за да се приобщи по-бързо.
"Реших да общувам само с българи, което е по-трудно. На всеки му е по-удобно да седи с неговите хора, но за да живее по-нормален живот трябва да общува с хората около него. Имам няколко приятели сирийци, но по-скоро съм към българската страна."
А мечтите на мигрантите са съвсем обикновени и идват от сърцето.
"Мечтая да имам моя си бизнес, да живея удобно, да пътувам където си искам свободно и да имам добър стандарт на живот", споделя Милад.
"Мечтая децата ми да имат спокоен живот, да имат дом в България и да са щастливи", признава Сара.
Това са само две от хилядите съдби на бежанци, разпръснати по целия свят. Сега Сара и Милад крачат смело, всеки по своя път, в различни посоки, но със сходни желания - животът им оттук нататък да бъде по-лесен и щастлив.
Автор: Габриела Андреева, оператор: Преслав Гинов, монтаж: Александър Македонски
