Казват, че животът е низ от случайности. Но някои от тях са белязани със съдбовност. Мисля си го, докато разговарям с моя събеседник маестро Методий Григоров, видния сливенски диригент, донесъл толкова отличия и прослава на Сливен. Син на свещеническа фамилия, завършил семинария и консерватория. Основател на прочутия сливенски детски хор „Дружна песен”. Диригент на не по-малко именития смесен хор „Добри Чинтулов”. Ревностен радетел за, уви, западналото днес училищно музикално образование. Основател на няколко хорови фестивала в Сливен. Признат за патрон и емблема на сливенската хорова школа през последните 50 години. Разнесъл славата на града в Европа и света. Осъществил над 60 задгранични турнета. Донесъл на Сливен и България 15 изключително ценни международни награди. Удостоен през 2007 г. с престижния приз „Музикант на годината” за цялостен принос. Лауреат на голямата награда за литература и изкуство „Добри Чинтулов”. Носител на орден „Кирил и Методий” - I степен. Избран за академик от Българската академия на науките и изкуствата през 2012 г. Вдъхновил и насърчил първите стъпки на плеяда млади таланти към световната оперна сцена. Днес посветил се всецяло на каузата църковнославянските църковни песнопения да бъдат преведени на разбираем български език.
Това е кратката визитна картичка на Методий Григоров.
А зад нея… Зад нея си остават огорченията, понякога злостните клевети, неразбирането, височайшето пренебрежение на силните на деня, изтощителният труд, упорството да се докажеш, въпреки всичко. Стремежът към музикалното съвършенство и хилядите часове, посветени на мисията да изваяш: от гласовете - музика, а от рояка разбунени дечурлига – човеци и певци.
През далечната 1953 година юношата - син на свещеник Методий Григоров, току-що завършил първия гимназиален клас в град Елена, бива изключен заради свои изказвания, че Сталиновата империя ще падне. След това пред него се захлопват вратите на всички гимназии в страната, с изключение на Семинарията… И той се записва в нея.
- Това бе сякаш Божий промисъл – споделя той.
А малко по-късно съдбата завинаги го свързва със Сливен. "Току що бях завършил Софийска духовна семинария и Духовната академия в София, когато се оказа, че в катедралата „Свети Димитър” в Сливен се търси певец. Така се озовах тук.", спомня си Маестрото.
"След като вдигнах на крака църковния хор, макар това да не беше никак лесно в онези Живковски времена, това беше оценено. Поканен бях да направя хор и духова музика в сливенския Електротехникум. След по-малко от два месеца минахме с ученическата духова музика пред трибуната на партийните другари и направихме много силно впечатление. Така поработих няколко години в Сливен и придобих известен авторитет. Но след това отидох да следвам в Консерваторията. Това беше мечтата ми - да получа висше музикално образование. А после най-логично беше да се върна в Сливен. И не сгреших! Защото този град ми даде възможност да се реализирам. Осмислих живота си тук…", допълва той.
Кои са Вашите учители в хоровото дирижиране?
Първият ми учител в диригентската работа беше Аврам Вачев, преподавателят ми по музика в Семинарията. Дълго време го наблюдавах как дирижира и след това, когато започнах като любител диригент, вероятно съм копирал неговите движения. Много научих и в Консерваторията от проф. Ана Белчева. А по-късно се усъвършенствах в Държавното висше музикално училище в град Познан, Полша, при проф. Стефан Столигрош.
Но трябва да се знае, че Консерваторията не дава всичко. Когато започнах работа, разбрах, че наученото там е крайно недостатъчно. Затова пътувах много и наблюдавах как работят различни диригенти. Учил съм се от Бончо Бочев, именития диригент на хор „Бодра смяна”. Наблюдавал съм как работи Захари Медникаров в Добрич. И как Васил Арнаудов дирижира своя смесения хор в Русе. Пътувах и до Литва, защото най-силните хорове бяха на прибалтийските републики. Отидох, по моя си инициатива, да видя как работи Люция Палиноскайте там. Бях и при Хейно Калюстед в Естония… Никой не ме е командировал, сам си поемах разноските. Отивам и наблюдавам как работи този човек, водя си бележки, следя репертоара… Изобщо, смятам, че животът е търсене.
И досега е така! Преди да започнем да пеем нова творба, аз дълго се подготвям, проучвам изпълненията на различни състави, преди да си изградя своя концепция… Винаги съм живял с идеята, че човек се учи и усъвършенства цял живот. Ако решиш, че вече си научил всичко, ти си капитулирал. Трябва непрекъснато да растем нагоре, да се стремим към съвършенството…
Разкажете малко за вашето общуване и съвместна работа с българските композитори?
Ако не участвахме в ежегодните прегледи „Нова българска музика” на Съюза на българските композитори, ние трябваше да концертираме само в Сливен и евентуално на турнета в чужбина. Наистина, участията в „Нова българска музика ни струваха много труд, но те ни даваха възможност ежегодно да пеем в зала „България”. Иначе тя струва много скъпо, а така имахме осигурени афиши, програми, престижна българска сцена… Просто трябваше да сме отлично подготвени! И така започнаха творческите ми връзки с нашите хорови композитори. Те разбраха, че не се плаша от новостите в произведенията за детски хор, че съм готов да се заема и с най-сложни партитури. И се справях! И доверието ставаше все по-голямо…
А през годините имаше и композитори, които написаха музика специално за хор „Дружна песен”.
Да! Композитори като Георги Костов, Петър Льондев, Димитър Петков са написали по над 20 творби специално за нашия хор. В същото време записвахме тези нови творби за Националното радио. Малко са детските хорове в България, може би само Детският радиохор, които имат повече записи от нас. Сливенският детски хор „Дружна песен” има записи на може би около 200 песни от български композитори.
Да поговорим малко и за другия поток на Вашия живот – духовния. Вие произлизате от семейство на потомствени свещеници. Вероятно това Ви е завело в Семинарията навремето. Но и сега продължавате да давате своя принос за развитието на българското православно служение…
Не! В Семинарията не ме заведе това, че бях син на свещеник. Аз започнах да уча в гимназия „Иларион Макариополски” в град Елена, дори завърших с отличие осми клас. През лятото обаче направих някои изказвания, че ще дойде краят на Сталиновата империя, и това ми костваше много! Нямах право да уча в никое средно училище в България, но за Семинарията това не беше пречка. Така се озовах в нея. И за мен това бе намесата на Божия пръст…
Понякога си мисля, че и попадането ни с митрополит Иоаникий в един и същ град е Божия промисъл - за да можем сега с общи сили да въвеждаме българския език в богослужението. Всъщност преводите правя аз, а той ги редактира. И трябва да призная, че е много строг! Държи думите да бъдат много точни и абсолютно в духа на библейския и църковния език. Много често споровете ни за някоя дума продължават с часове, но това е, за да се стигне до най-прецизния и точен превод.
Говори се, че сливенският владика ви е бил хорист?
Да.
Разкажете малко за това!
Ами, аз направих впечатление на учителя по музика още през първата година в Семинарията. И във втори курс той ме покани за диригент на хора. Там всеки курс си има хор и хоровете се редуват на службите в църквата. Сега мога да Ви кажа, че годините ми на диригент дори не са 50, а повече от 60, защото още през 1953-та година съм започнал да дирижирам хор в църква. Тогава дядо Иоаникий беше първа година семинарист, а аз бях втора…. (Смее се.)
Сега обаче заедно с него сте се заели с едно дело, което е много важно за нашата църква.
Всичко започна, когато подготвих първата литургия на български език. В случая преводът не беше мой, литургията отдавна бе преведена от Левкийския епископ Партений и Макариоплския епископ Николай, а аз само ползвах превода. Това беше една съвсем обикновена Златоустова литургия, но за да я издам, все пак трябваше да има един предговор, препоръка. И тогава се обърнах към дядо Иоаникий. На него тази идея много му допадна. След това издадох още 1-2 книги, пак с негова препоръка. Накрая казахме: заемаме се двамата! Всъщност, аз върша черната работа, защото преводът от църковнославянски е изключително сложен, изисква страшно много труд. Системата е изключително сложна и в нея има доста математика…
Малцина знаят, че маестро Методий Григоров е носител на едно много високо църковно отличие – протопслат на Българската православна църква. Какво означава това?
Протопсалт означава „първи певец”. За мен е огромна чест, че Светият синод ме е признал за пръв певец на църквата, което значи – най-вещ познавач на църковната музика. А званието идва още от византийско време. Тогава протопсалтът е бил един за цялата империя. Има Данаил Протопсалт, Григорий Протопслат…
А сега Методий Протопслат!
Аз сега съм Григоров Протопслат. (Смее се.) Това звание се дава много трудно, то е все едно да си академик в църковната музика. Вероятно са имали предвид не само труда ни с дядо Иоаникий, а и това, което показвам на сцена с църковната музика…
Сега няколко думи и за Фестивала на православната музика, който създадохте в Сливен. Това беше първият подобен фестивал в страната. Организирахте го Вие, още през далечната 1994 година. През годините се пръкнаха още много подобни фестивали, а на нашия - сливенския, явно не му е нарчено да просъществува, след преодоляването на всякакви абсурдни спънки… А имаше такъв потенциал Сливен да стане популярен именно с този фестивал!…
Радвам се, че мислите така, но за това са необходими и средства. А Общината не бе много благосклонна да ги отделя. Преживяхме и следния куриоз: преди няколко години Общината реши, че ще има фестивал. Аз подбрах и поканих хоровете, които ще участват. И изведнъж през октомври, в самото навечерие на фестивала ми казаха: няма да има фестивал, няма пари. А колегите започнаха да ми звънят настойчиво и да ми обясняват, че цяло лято са се готвили за фестивала в Сливен… И тогава тръгнах като просяк от банка на банка, от фирма на фирма, събрах съответната сума и проведох фестивала. След което Общината ме „наказа”, като не опусна пари на хор „Добри Чинтулов” за участие в най-реномирания фестивал за сакрална музика в Италия.
А кое Вие лично смятате за свой звезден миг в професионалното си поприще?
Те не са малко и е трудно да се абсолютизират. Но един от важните мигове в живота ми беше, когато през 1985 г. със сливенския детския хор „Дружна песен” завоювахме първа награда от фестивала в град Арецо, Италия. Защото, за да завоюваш първа награда в страната на музиката, и то при положение, че тогава цяла Италия беше настръхнала срещу България - заради обвиненията, че Сергей Антонов е стрелял по папата, това означава, че си бил безапелационно най-добър. Тогава ние получихме първата награда, а когато с радост тръгнахме към хотела, и запяхме „Българийо, родина мила, за нас си всичко ти на света”, италианците ни ръкопляскаха от терасите на сградите. И си казах: ето как изкуството побеждава всичко!
Слушам маестрото и си спомням… Първото прослушване, репетициите, концертите в зала „Георги Кирков”, първия конкурс в Шумен, първия лагер в Бургас, ваканциите на „Слънчев бряг”, първото турне в Германия, първите записи в националното радио, срещите с най-изтъкнатите български диригенти… А също как простичко и разбираемо Методий Григоров ни обясняваше всяка музикална фраза и смисъла на всеки текст, как търпеливо ни въвеждаше във вокалните техники и не се предаваше, докато не чуе желания чист и ясен звук… А също разказите му за композиторите и творбите, понякога пиперливото му чувство за хумор… И безбройните вълшебни мигове на сцената и по света, които ни е подарил…
И трябваше да минат няколко десетилетия, за да си дадем сметка колко много ни е дал той! И как всички ние, тогавашните сливенски хлапета, носим по нещо от неговата висока музикална мяра, прецизност и вкус. И нещо от неизчерпаемата му професионална и творческа дисциплина, етика, всеотдайност и отговорност.
И за това, че маестро Григоров неведомо е вграден в нас, в нашето отношение към изкуството и живота…
И че ние винаги ще бъдем част от децата на Методий Григоров.
Което, повярвайте, е гордост.
Автор: Мариана Иванова
