Беше понеделник, 12 декември, когато реших да дойда. Бях дежурен и не обръщах внимание на друго, освен на потока от новини и дори не забелязах, че приятелката ми плаче. Пуснала си Нова телевизия и там предават трагедията в Хитрино. А в Хитрино - ужас след ужас. Репортери притискат пострадалите хора с меко казано малоумни въпроси. Разбрах идеята им - да пращаме есемеси и да помогнем.
От телевизора обаче научававаме и подозрително много неща за чувствата на безпомощни хора, загубили всичко, което са градили цял живот. След нездравия интерес на колегите виждаме сълзи, болка и ни става ясно, че това е просто едно гнусно гонене на рейтинги, което по никакъв начин не помага на хората. Тук няма да морализаторствам за спазването на Етичния кодекс на българските медии, подписан от всички национални телевизии.
Да се върнем... "Тя" обаче продължава да плаче, праща есемеси и пита "не можем ли да им помогнем по друг начин". Тогава реших, че трябва да дойда. Реших, защото да тръгна с диктофон и микрофон след хората и да ги питам колко точно ужасно е да загубиш целия си свят за секунди не е това, заради което обикнах професията си. Точно обратното - обичам я, защото тя дава изключителна власт в ръцете ти, с която можеш да помагаш.
На следващия ден звъннах на БЧК с въпроса от какво имат нужда хората. Включих се във всевъзможни групи за помощ след бедствия и започнах да чета. От тях разбрах, че в първите дни след бедствието хората имат най-сериозна нужда от храна и дрехи. Разпространих информацията сред моите приятели и колеги, като доста от тях прегърнаха идеята и се включиха, най-вече с пари. И така, 6 дни преди заминаването си бях готов - без да знам къде ще нощувам, какво ще ям, подготвен ли съм и дали там е моето място. Знаех само, че искам да съм там и да опитам да помогна.
В 11 часа днес, 20 декември, бях на автогарата в Шумен, като планът беше да хвана автобус за Тимарево (все още нямаше достъп до Хитрино), където е основният пункт на БЧК за събиране на дарения. Качих се на препълнения автобус, където основната тема (поне от това, което разбирах, защото се говореше основно на турски) беше инцидентът. За да съм сигурен - попитах дали Тимарево е сред спирките на междуградския бус и ми потвърдиха. След близо 15 минути пътуване и заплатен 1 лв. (дано Фандъкова чете) можете да си представите каква беше изненадата ми, когато установих, че спирката на превозното средство е... на разклона за село Тимарево, а не в самото село, а за да бъде още по-интересно - на табелата пишеше "Тимарево 4 км."
Е, тръгнал съм вече... Нарамих раницата, грабнах торбите от "Кауфланд" и тръгнах, без да обръщам внимание на прехвърчащия сняг и минусовите температури. Още преди да съм изминал 500 метра ме подмина микробусче и на 20 метра от мен наби спирачки и то без да съм искал помощ. Отварям вратата и казвам, че съм за Тимарево, а мъж на средна възраст поема раницата ми и ме кани да се кача. "Нормален ли си да ходиш пеш в това време", пита ме, гледайки неразбиращо. "Автобусът ме изненада", оправдавам се, без да казвам защо съм тръгнал към селото.
"И аз съм от Хитрино...и моето семейство пострада", споделя ми той и ми разказва за щетите. "Добре, че все още има хора, които помагат. Бяхме без дрехи, без храна и пари. Не знам какво щяхме да правим", продължава той, уверявайки ме, че в България все още добрите хора са повече от лошите. "Не знам защо са ни такива политиците", пита се той и спира пред пункта на БЧК, където за да влезем - трябва да изчакаме да разтоварят един автомобил и два микробуса с дарения.
Слизам и благодаря, а човекът, който ме докара, ме представя на другите доброволци - всички от съседните села, дошли да помагат на хитренчани. Дарих това, което бях взел със себе си и работата започна - разпределиха ме към раздаването на топлия обяд, което щеше да започне в 13:00 часа. Дотогава разтоварихме минимум 10 автомобила, пълни с най-различни дарения - от пасти и четки за зъби, през тениски с американското знаме, до сушени люти чушки. Стана време и обядът пристигна - стотици торбички с парче хляб, малко салата, наденица и паста за десерт. Отговорниците по тази част (самоорганизирали се) дойдоха с ръчно написани списъци на всички живущи в Хитрино и тяхното местонахождение към момента. Най-много бяха в Шумен - 174 души. Това означаваше, че 174 обяда и 174 бутилки минерална вода трябваше да стигнат до града.
Снимка: Actualno.com/Ивайло Анев
Аз и още четирима души започнахме да товарим стоката на училищен автобус, чинно проверявайки дали всичко с бройките е наред. След няколко преброявания шофьорът - Ахмед (мъж на 62 години, както разбрах по-късно) тръгна към близкото село Панайот Волов, което ни беше по път и отговорниците ни поръчаха да оставим 15 обяда за хората от Хитрино, които в момента са там. След като разтоварихме храната и останалите започнаха да я раздават, Ахмед ме придърпа за да разбере "кой съм, що съм" и защо съм в селото. Разказвам му, а той ме гледа с усмивка. И тъкмо когато си мисля, че ще ме похвали за решението си да дойда да помагам...той ми разказва какъв голям приятел има в София. Бил лекар в Хитрино, но го пратили в София, защото бил голям специалист. Пита ме дали искам координати, за да се свържа с него, а аз тактично отхвърлям офертата с въпрос дали и той е сред пострадалите. "А, пострадали, вкъщи само няколко прозореца паднаха, всичко друго е наред. Най-важното е, че сме живи", отговаря ми той и отново пали автобуса, за да тръгваме към Шумен.
Снимка: Actualno.com/Ивайло Анев
В града спираме на паркинга на голям хипермаркет и започваме да подготвяме раздаването, а хората, знаейки в колко часа ще сме там, започват да се трупат на вратите. Започваме, а хората мълчаливо поемат торбичките, подписват се и се отдалечават. Малко преди да приключим раздаването на този пункт телефонът на Ахмед звъни - кметът е. "Спешно трябва да се връщам в Тимарево, започват да пускат хората по къщите", съобщава той, а ние се оглеждаме невярващо - над 20 стека минерална вода от 1,5 литра и 100 обяда в автобуса, с който трябва да покрием още един пункт. Разтоварваме, а един от жителите на селото разбира за ситуацията и решава да предложи колата си, за да ни закара до втория пункт - отново товарим. Там хората също ни очакват и всички обяди отиват по предназначение.
На връщане "колегите" ми се шегуват в колата, въпреки че повечето от тях не са спали по домовете си от близо 10 дни. Питам ги къде нощуват - по роднини в Шумен и местните села. Всички са изплашени от това, което ги очаква в Хитрино, но не отбягват темата. Оптимисти са, че всичко ще се оправи и се питат дали трябва да се случи трагедия, за да могат българите да се обединят.
Снимка: Actualno.com/Ивайло Анев
Пристигаме в Тимарево, а студът и снегът се усилват все повече. Разбираме, че автобусите са започнали да извозват хора и скоро ще има втори курс. "Колегите" се надяват да успеят да се приберат по домовете си. Научавайки, че нямам къде да нощувам (но все още наричайки ме само "доброволеца"), четирима души решават да ме подслонят, ако бъдат допуснати до Хитрино. Отказвам с аргумента, че не искам да съм в тежест и не съм дошъл за да създавам грижи. Една от жените ме уверява: "Ще видим тая работа" и се оттегля, а ние започваме да разтоварваме поредния автобус с пратки, идващ чак от Велико Търново.
Пропускам голяма част от носенето, за да ви разкажа за разговора си с кмета на Тимарево Салим Саами, който ме посрещна още тази сутрин. Накратко - скара ми се защо не съм му казал, че нямам къде да нощувам и ме поведе към читалището на селото. Аз, естествено, отрекох, като го уверих, че си нося спален чувал и ми трябва само покрив. Въведе ме в малка стая с печка на дърва, диван, три компютъра и малка библиотека. Тук била "интернет залата" на селото и тази вечер щяла да е на мое разположение, в знак на благодарност, че съм помагал. Благодарих няколко пъти и тъкмо когато се подготвях за скромна вечеря със сандвичите, които си носех, в стаята "нахлуха" 4 жени от читалищното настоятелство. Две от тях носеха хранителни продукти - хляб, няколко кебапчета, лютеница и консерва пиле с ориз, а третата... запалено дърво от тяхната печка, с която да разпали и моята. Трудно ми е да ви опиша как се почувствах в този момент - само ще кажа, че кебапчетата наистина бяха вкусни. Към вечерята ми се присъедини и дядо Неждет, местен активист на БЧК, който е помагал и в Бисер, и в Аспарухово. Разказа ми за ужаса, без да съм го искал, просто имаше нужда. "Бях в ада, не знаех дали ще мога да спася внучетата си. Ще го помня цял живот", разказа ми той през сълзи. "Но знаеш ли какво ще помня още по-силно? Хората. Добрите, които помогнаха и тези, другите, които се въползваха".
Разказа ми за хората, които по няколко пъти се нареждали на опашка за храна и дрехи, въпреки че къщите им не са от засегнатите. Разказа ми и за човека, на когото поискал сметка за това и той хвърлил одеялата в краката му с думите: "На, ползвай ги за погребението си". "Не са важни те обаче, важни сте вие, младите, които не спирате да помагате, дано винаги имате сили за това, защото иначе сме за никъде", каза ми той, стисна ми ръката и излезе.
Вторник. Сега пиша този текст на компютър, чиито екран е с кинескоп и се радвам ...
Автор: Ивайло Анев
