Някога по тези земи живял един цар. Той обаче, противно на традицията, бил много обичан от своите роби. Нищо, че те аргатували от тъмни зори до мрак из нивите и се мъчели някак да вържат двата края в колибите си, а той си имал и зимен, и летен дворец вътре с принцеси, несметни богатства и други екстри. Те си го обичали и му се кланяли като пред Господ. Защото той разпределял порциите и нищо, че до тях те не достигали. Важно им било да чуват, че си имат цар и че той мисли за всичко. Никой не знаел откъде се е взела тази умна особа, само узнали, че в негово име, лице, ръце и други части могат да имат защита от враговете.
Та покрай него те научили и кой е врагът, макар и по трудния начин. И се сплотили в неразривна заедност зад носителя на мира с маслинови клонки. Обещавал им той, докато разпределя порциите, те да се радват на свобода, равенство и права. И те се радвали, колкото им се дава. Царят дори сформирал отряд за отбрана и хич даже не стигнал до агората, самоотвержените бойци за права и свободи сами се явили пред него. Като положили клетва за вярност, той им казал за порциите – голямата за него, а те да внимават какво му заделят от своите.
Настанали смутни времена и все се намирал някой от отряда да възроптае срещу царския гнет. Така започнали да се откъсват малки парчета от иначе единното племе и, предвождани от съответния гневен боец, си учредявали свои си отряди за борба със същия враг. Но все били сразявани не от големия враг, а от бившите свои, даже някои ги самоубивали. И така Царят пак си оставал с най-верните слуги и последователи, и все така зимувал в зимния дворец с барбекюто, а летувал в летния край морето и парника за биозеленчук.
Той също си вярвал, че докато е жив все така ще бъде силен и недосегаем, пък и нали разполагал с покровители в сенките, дето му доставяли порции я от студения, я от горещия резерв. Някои от тези покровители били и видими с просто око, народни човеци. Те се омесвали в тълпите и разправяли, че са еднакво прости с тях и затуй се разбирали.
Но един ден се явил Ангел от мрака на Хаоса и довел при Царя момче. Невръстно, ама вече с опит и биография, служило на други важни фигури от сенките. Царят получил гаранции, че това момче е много усетно, бива го и в законите, и в делата всякакви, абе жив феномен. Заобичал го силно като свой син и веднъж в прилив на бащина нежност го погалил по врата, и рекъл: „Ти ще си командирът на моите, един ден ще управляваш и царството ми, и държавата ми!“
Момчето погледнало с милозливи оченца нагоре и си прошепнало на вътрешностите: „Хмм, ще видиш ти докога ще царуваш, щом ме правиш престолонаследник… Дворци и имане само ще ги сънуваш, татенце, време е за ново начало, ще работим за хората вече“…
Така и станало. Скоро след като това момче било провъзгласено за новия командир на отряда, летният дворец бил посетен от неизвестни пратеници. Малко по-късно в тъмна доба Царят избягал гол като пушка и се укрил вдън гори тилилейски. Напристигало автентичното население от колибите с намерението да отвоюва царската лятна обител. Но претърпяло поражение.
Така се случило и със зимните палати – пак автентичните надошли за отбрана, но паднали под сганта на Ксеркса. Един ден ограбеният Цар и оцелелите му верноподаници внезапно цъфнали край барбекюто – било преди празника на цветята и върбовите клонки. Хич не им било до цветя, да си ги празнуват друговерците, дето им е широко около врата и са накацали във властта. Съвещавали се вътре, стегнали редици за нови сражения за братство, равенство, права, свободи и т.н. за угнетените.
Някой издал заверата и в миг вътре нахлули легионите на онова момче. Главният легионер твърдял, че дворецът е чужд и всички са длъжни да се махнат незабавно. Смут, гняв, блъскане, крясъци – но накрая дворецът се опразнил.
А къде отишъл Царят така и никой не разбрал. Както и защо изобщо е дошъл по-рано.
Автор: Вилдан Байрямова, Прас Прес
