Доминиращата тема на изминалата година безспорно бе кризата с COVID-19 и всичките ѝ проявления. Останалите сюжети, притежаващи значение за българското общество, присъстваха спорадично в публичното пространство, може би с изключение на отношенията между България и Република Северна Македония, оказали се в центъра на българската външна политика и силно изострени в контекста на поканата за започване на преговори за членство на югозападната ни съседка с Европейския съюз. Това пишат в коментар за отношенията между двете страни от Институт "Рего".
Управляващите в Скопие поставиха като свой приоритет провеждането на междуправителствена конференция. За да реализират този план те активизираха лобито си в Брюксел, като паралелно с това се възползваха от стремежа на Берлин към по-голямото разгръщане на германското влияние в региона, посредством разширяването на Европейския съюз, в който федералната република е безспорна и водеща сила. Скопие успя да разиграе и американската карта, подсигурявайки подкрепата на Държавния департамент. Генерирането на подобна подкрепа бе предназначено за противовес на логично очаквана българска съпротива, която се появи напълно закономерно, поради неспазването от северномакедонска страна на договора за добросъседство, подписан на 1 август 2017 г.
Блокирането на дейността на двете исторически комисии, чрез отлагането на съвместните им заседания, както и масираната антибългарска кампания, непрестанала нито за момент в югозападната ни съседка, са само част от видимите доказателства, свидетелстващи за отрицанието на някои от скопските политици към споразумението. Последните два факта онагледиха обстоятелството, че договорът е неизпълним, тъй като неговото пълноценно имплементиране в политическата реалност би означавало само едно – тежък удар върху теорията на македонизма, стъпила на солидни антибългарски основи с масирано използване на език на омразата. Това би нанесло сериозен удар върху множество митове свързани със северномакедонската държава и „нация“, създадени, за да изтрият спомена за Вардарска Македония като неотменим дял от българската национална памет. Така стана пределно ясно, че преди повече от три години българската дипломация е пропуснала шанса за отстояване на българските искания, като се съгласила с безпрепятственото влизане на Република Северна Македония в НАТО.
Споменатият времеви обхват е характерен и с още един съществен компонент. За този период северномакедонската страна задълбочи работата си сред брюкселските институции, разширявайки влиянието си не само сред традиционните си съюзници в ЕС (Словения и Хърватия), но и измежду представителите на държави от бившия социалистически лагер (сред някои от тях македонизмът отдавна има топъл прием), както и в средата на европейските чиновници. През това време официална София бе заета с шумни международни прояви като председателството на Европейския съвет, обявило темата „Западни Балкани“ за приоритет, сякаш страната ни (не) бе разрешила всичките си проблеми на европейско ниво. Отделен е въпросът колко огромна е грешката, допусната от дипломацията ни, авансирала пришиването Република Северна Македония към политическото понятие „Западни Балкани“, съгласявайки се с наложения югооттенък на питанията около Скопие. По това време край Вардар задействаха най-мощното си оръжие – „македонизмът с човешко лице“, убеждаващ европейската общественост в склонността на северномакедонските политици за компромиси, впоследствие прехвърлил успешно вината за затягането на „македонския“ възел върху българската страна. С една дума целият международен натиск за приемане и съответните обвинения за забавянето на процеса се стовари върху България.
Пропиляното време и пропуснатите възможности за разясняването на българската позиция пред важните европейски фактори, оставиха на правителството в София една единствена възможност за излизане от трудното положение – отлагане на междуправителствената конференция между кабинета в Скопие и Брюксел. С това България си навлече негативни реакции в Европа и неразбиране от страна на повечето страни членки от ЕС и НАТО. Същевременно някои кръгове на стария континент се възползваха максимално от българското „вето“ на северномакедонското напредване към европейските структури. Чрез блокирането на Скопие се спря и пътя на Тирана по упоменатото направление. Френският президент Макрон отдавна бе декларирал съмненията си в разширяването на Съюза, а посредством българската позиция той по Пилатовски излезе от деликатната ситуация. Така французите останаха встрани от скандала, а негативите и отговорността пое българската страна.
Притисната в ъгъла от сериозните глобални фактори, насочвана от хора с недотам задълбочени познания по проблематиката, българската дипломация е изправена пред продължаващия силен натиск отвън. Основното, което трябва да продължи като линия и през новата 2021 година, е българската страна да издържи на този натиск, за да може той да се върне оттатък границата, където е естественото място на възникване и ескалация на този проблем. Консенсусът, който демонстрира почти целия български политически елит и огромната подкрепа на общественото мнение по темата са условия за успешна защита на историческата истина и българските национални интереси в този казус.
