„Не мога да търпя да стоя без работа. Тия дни навърших 85 години и пак не ме свърта. Цял живот съм така. Всичко ми иде отръки, каквото и да подхвана, все ще го свърша. Ама електричарството ми е най на сърце, от 14-годишен се занимавам с него. Сега съм се хванал да уча английски, но само по книга трудно става. Решил съм да си направя телефона така, че да можем да си пишем в унукинята (внучка - бел. ред.) в Белгия. Тя знае английски и френски – ще ми помага да уча английския”. Това разказва с видим ентусиазъм и с усмихнат поглед Димитър Филипов.
От три години той е в дома за стари хора в плевенското село Бохот. Още като пристигнал, веднага си намерил занимания. Запознал се с бившия кмет на Бохот, който е акордеонист. Предложил му да направят оркестър и да свирят в пенсионерския клуб на празниците. Сам си изработил тупан и двамата започнали да забавляват местните пенсионери веднъж месечно. Засадил цветя в двора на дома и поел грижата за градинката. За Баба Марта изработил 100 мартеници. Освен това шие и бродира. Лятото по четири пъти на ден ходел до селото, за да купува на бабите от дома, каквото му заръчат.
Дядо Митко е от червенобрежкото село Радомирци. Има две дъщери, шестима внуци – две момчета и четири момичета, и три правнучки. „Цялото ми семейство е от скромни и работливи хора. Като изкарах седми клас, баща ми искаше да ме прати в Луковит да уча още. Рекох му: „Ей, аз учен няма да стана, ами по-добре да си хвана някой занаят, та да мога да се изхранвам”. Той предложи да ме учи за строител, ама това не ми допадаше. Бях мераклия за елтехник. С електроинсталации на къщи се занимавам още 14-15-годишен. Имаше един инкасатор, дето като ме видеше да работя по някоя къща, и ме гонеше. След време го попитах що ме е гонил и той ми рече: „Щото, като те гледам толкова слаб, не приличаш на човек, а си се захванал с такава сериозна работа – да правиш инсталации. Ще вземе да те пребие токът или ще запалиш някоя къща, та не може да я плати баща ти”. Слава Богу – нито едното се случи, нито другото”, спомня си дядо Митко.
Казармата изкарал в Чупрене – служил в гранични войски. Уволнил се през 1956 г. и отворил в Радомирци работилничка за електро- и радиопоправки. Макар че по социализма властта не гледаше с добро око на частниците, той две години си плащал редовно данъците и си работил - никой не го закачал.
По някое време научил, че се набират монтажници за строежи на захарни заводи в тогавашния Съветски съюз. Записал се и заминал. Изкарал там три години, после останал още две. Там се запознал с бъдещата си съпруга – рускиня. Живеела в градче близо до Краснодар. Оженили се и още докато бил в Съюза, им се родило дете. „Като ти дойде „сляпата неделя”, не му мислиш много”, обяснява с усмивка дядо Митко.
Прибрал се от гурбета в чужбина с жена, дете и мотор с кош. Не изтраял дълго в Радомирци. Научил, че пак се набират работници за Съветския съюз и тръгнал. Този път го назначили за електричар в едно предприятие за поддръжка на автобуси – пак в района на Краснодар. Там разбрал, че се търсят желащи да се обучават в курс по радио и телевизия. Решил, че това е точно като за него и се записал.
Курсът продължил цяла година и се оказал изключително полезен за Димитър. Като изтекъл срокът и на втория гурбет, той се прибрал в Радомирци и се захванал с поддръжка на телевизори в селото. Качвал антени по покривите, ремонтирал апаратите, като се повредят и т.н. По онова време, в началото на 60-те години на миналия век, имало малко телевизори – всичките били от легендарните български „Опера”.
„Хората ме знаеха и ме викаха да им оправям и котлоните, печките и други домашни електроуреди. После започнах работа в „Битова техника” в Луковит. Дотогава не бях виждал хладилник, камо ли да го ремонтирам. Ама се научих – нищо не ми се опира. И в килимената фабрика в Луковит работих, и в ТКЗС-то електричар работих. Последното ми работно място беше в цех за ширпотреба на военния завод „Девети май” в Червен бряг – поддържах електрото на машините. Пенсионирах се, кога дойде това... демокрацията. В завода започнаха съкращения и аз се оказах на трудовата борса. Една година изкарах на борсата и чак тогава ме пенсионираха”, продължава разказа си дядо Митко.
За разлика от повечето хора, той въобще не преживял драматично преминаването в безсрочен „заслужен отдих”. Купил си магаре. После и каручка – била повредена, та първо трябвало да я постегне. Започнал да си кара с магарешкото возило вършини за печката в къщи. След това си направил желязна каручка и с нея почнал да събира липов чай и да го предава на горския в съседното село Рупци. Веднъж видял, че преди него са минали циганите и са накършили цели клони и обрали само там, където липовият цвят е по-нагъсто. Тогава си рекъл „Димитре, я не влазай тука!” - преценил, че като нищо горските могат да обвинят него за съсипията на дърветата. Две години събирал пък орехи. Даже ги броял, докато ги събирал – и сега не може да си обясни защо. Каруцата му никога не се е прибирала празна от къра – все ще намери поне дръвца за печката да сложи в нея. Гледал и три крави – една подир друга. И конче гледал. Опитвал какво ли не, затова не може да се оплаче, че пенсионерските години са му скучни.
„От година на година хората ставаме все по-нечовечни. Алчността, егоизмът и завистта ни съсипват. Защо той да има, пък аз да нямам? Ама не гледат, че тоя дето има, е подскачал по-високо, за да стигне до това, което иска да има. Някога хората бяха съвсем други - по-добри и по-човечни. Тия времена няма да се върнат”, завършва разказът си дядо Митко, а усмихнатият му поглед става тъжен.
