Йън Гилън да пее на родна земя, не е нещо, което да не се е случвало. Но, “Йън Гилън пее Deep Purple”, заедно с Don Airey Band и Софийската филхармония, това вече е нещо, което всеки уважаващ себе си фен на великия рокенрол вокалист няма как да си позволи да пропусне. И състоялият се миналия петък концерт в Зала 1 на НДК доказа, че това наистина е събитие, което над 4 хиляди души решиха, че няма да изтърват за нищо на света!
Истината е, че много хора у нас не оценяват приноса на Йън Гилън за развитието на световната рокмузика, и е истина, че много хора у нас смятат, че концерти на подобни музиканти в България са проява на ретроградно мислене и застой във вкусовите разбирания. Истина, също така е, че Зала 1 на НДК беше разпродадена и се пръскаше по шевовете. Истина, също така е, че публиката очакваше появата на Йън Гилън и компания така, както малцина съвременни музиканти могат и да си помислят, че биха били посрещнати, ако изобщо някога имат 50-годишна кариера!
Концертът започна с изява на музикален състав, воден от дъщерята на Йън Гилън. Лично за мен, това беше леко неприятна изненада, защото аз също вече съм възрастен, и очаквах на сцената появата на моя герой, а не на неговото генетично продължение. Девойката пя хубаво, и пее хубаво, но – както казват в родината й – not my cup of tea.
След като нещата на сцената се промениха, излизането на Йън Гилън беше посрещнато с избухване от страна на публиката, все едно Христос ходи по вода или Мойсей сцепва морето на две. Между другото, тук е моментът да отбележа, че подобно избухване имаше преди и след всяко парче, което ме навежда на мисълта, че евентуално е възможно за някои хора концертът наистина да е бил събитие с библейско значение… Все тази: за мен беше просто един неочаквано много добър концерт! Откровено казано, бях скептично настроен от една страна заради възрастта на певеца, от друга – заради колаборацията със симфоничния оркестър, знам ли и аз… Но, всичките ми негативни очаквания и притеснения бяха отхвърлени още с откриващото парче “Hang Me Out To Dry” от излезлия през 1991 солов албум “Toolbox”! Последваха “Pictures Of Home”, кавър на “No Lotion For That” на Cream, “Strange Kind Of Woman”, “Razzle Dazzle” от албума “Bananas” – парче, което за първи път се изпълняваше на живо, “A Day Late And A Dollar Short” от соловия “Dreamcatcher”, “Rapture Of The Deep” от едноименния албум… Забелязвате ли нещо, а? Честно – репертоарът беше още една голяма, прекрасна изненада! Вместо да бъде нафрашкан с хитове от миналото и да ни удави в сълзи със симфонична версия на “Child In Time” (нещо, което определено очаквах да се случи), Йън Гилън си позволи да ни разходи из позабравеното му или дори непознато вокално творчество, поднесено ни по един наистина изненадващ начин. Разбира се, присъстваха “Smoke On The Water”, “Hush” и “Black Night”, с които концертът приключи, но на фона на всичките 20 парчета, изпълнени на сцената, това беше едно премерено напомняне за отдавна отминалите силни години на бандата, без да се залага на носталгия и сантимент по тях.
На финала мога да кажа, че концертът беше задължителен за всеки, който обича добрия стар рокенрол и изпитва уважение към онези, които са се борили за неговото съществуване през последните 50 години. Благодарностите отиват към SME, които за пореден път ни направиха свидетели на нещо изключително като музикално събитие и които се надявам да не спрат да ни изненадват и занапред.
Текст: Иван Иванов
