Да се отдаде голямо значение на британското влияние в хеви метъла би било недостатъчно. Все пак Острова е дал на света групи като Black Sabbath, Led Zeppelin и Judas Priest. Последните са важна част от т.нар Нова вълна на британския хевиметъл, която води революцията в тежката музика. В резултат от нея в Америка се ражда траш метъла. От там се появят Голямата четворка, включително и една "малка група", наречена Metallica. Но толкова за историята.
През последните две години българската публика имаше удоволствието да види две от най-важните групи от Новата вълна. Първо миналата година ни гостуваха Iron Maiden, а в леко хладната вторншика вечер в края на 30 юни в София гостуваха и самите метъл богове Judas Priest.
Преди на сцената в „Арена Армеец“ да стъпят Роб Халфорд (Rob Halford) и компания, публиката имаше удоволствието да бъде подгрята от немските пауър метъл светила Helloween. Анди Дерис (Andi Deris) и компания със сигурност са едни от любимците на местната публика. Петорката от Хамбург не разочарова с вечни хитове като Dr. Stein, I want out, а на песента If I could fly публиката буквално „се взриви“. Новият албум My God-Giver Right беше застъпен с няколко песни, които определено звучат приятно.
Малко след 21 ч. „тиквите“ се оттеглиха, а сцената беше покрита с огромно платнище, на което пише Judas Priest. След продължила около 25 минути почивка сцената, вече окрасена с огромни видео екрани, беше разтресена от Dragonaut – заглавната песен от актуалния албум на петорката от Бирмингам Redeemer of Souls.
Oще в този момент стана кристално ясно, че групата не е в настроение „да взима заложници“. Ветеранът-вокал Роб Халфорд не се пестеше нито за секунда, звучейки сякаш тази година ще навърши 34 или 44, а не 64. От друга страна Ричи Фокнър (Richie Faulkner), който замени легендата К.К Даунинг (K.K. Downing) по време на „прощално турне“ Epitaph, изглеждаше сякаш изживява мечтата си. Върхът беше солото, което той изсвири в рамките на хита Victim of Changes.
Иначе самият сет беше близо до съвършенството. Малка изненада беше отсъствието на „кавърите“ (в кавички защото тези песни отдавна са си и на Judas) Green Manalishi и Diamonds and Rust. За сметка на това налице бяха резачки като Jawbreaker и Hell Bent for Leather. Не се мина, разбира се, и без Breaking The Law, Electric Eye и Metal Gods.
През цялото време на продължилия грубо около час и половина концерт Халфорд не спря да снове през сцената и „играе с публиката“, без да става досаден. „Секачите“ Глен Типтън (Glenn Tipton) и Ричи Фолкнър бяха във вихъра си. За отбелязване е, че вече нетолкова новото попълнение на Priest демонстрира завидно самочувствие и определено изглежда сякаш е бил на сцената заедно с по-опитните си колеги цял живот.
„Машината“ зад барабаните Скот Травис (Scott Travis) изглеждаше сякаш може да продължава да налага „касите“ с часове. В един момент (точно преди Painkiller) той се обърна към публиката и призна, че той и останалите членове на групата са се забавлявали страхотно по време на целия концерт и на шега предложи Judas да идват да свирят всяка вечер у нас.
За единствения постоянен член на групата още от самото й съставяне – басистът Йън Хил (Ian Hill), може да се изпишат цели романи и пак няма да е достатъчно. Неговата роля винаги сякаш е малко встрани от цялото шоу, което изнасят останалите му колеги. Въпреки това дори само веднъж да си видял групата, знаеш, че той е някъде вляво под барабаните и си върши изключително съвестно работата.
И ако някой някой пита: Звукът и залата бяха на изключително ниво. С малки изключения организацията също. Толкова.
Ако трябва да завърша някак, то би било единствено и само, желайки творческо дълголетие на Халфорд и компания. Бандата определено изглежда силно подмладена с присъствието на Ричи Фокнър. Сега стискаме палци Judas да изкарат още по един-два албума (знам, искам много) и да дойдат за четвърти и пети път по нашите земи. Защото британската стомана определено сякаш става по-твърда с годините и не показва никакви признаци на „ръждясване“.
П.С.: Въпреки че на първо слушане не ми допадна особено, новият албум Redeemer of Souls определено седи доста добре на живо до останалата част от творчеството на групата.
