След като през годините след смъртта на Фреди Меркюри (или по-точно, от началото на 21 век насам) Брайън Мей и Роджър Тейлър преведоха Queen през куп безсмислени реинкарнации, не очаквах нещо особено и от концерт на Брайън Мей и певицата Кери Елис, известна основно с роли в различни мюзикъли и няколко солови албума, продуцирани от Мей, в които той и свири. А имайки предвид гигантското значение на Queen в микровселената ми, изобщо не исках да се интересувам какво свирят двамата заедно. Разбира се обаче, нямаше как и да пропусна да видя на няколко метра от себе си един от хората, които са определили разбирането ми за музика. Отидох без очаквания и подготовка. И така спечелих много.
Концертът в Зала 1 на НДК беше много различен от представите ми за лайв на китариста на Queen с някаква певица. Първо - това не беше шоу. Не беше пищно зрелище, а красив, романтичен и почти наивно мил спектакъл с много хубави песни. Сцената, декорирана само с два стола, свещи, екран за прожекции и светлинки около него, наподобяващи звездно небе, подсказа, че ни чака нещо интимно и спокойно. За първото познах, за второто след малко. Второ - от пеещ китарист, певица и клавирист, който допълва инструментите, които очевидно липсват на сцената, не очакваш зрелище. И точно тук си пролича космическата класа на тримата музиканти - събрали се на турне за забавление - собствено и това на публиката. Без излишна помпозност, без префърцуненост и звездомания, Брайън и Кери обикалят света и пеят и свирят 20-ина песни, които обичат.
Снимка: Цветелин Кръстев
Малко след осем пред семплата, но ефектно подредена сцена Зала 1 беше пълна (без терасите), а на нея Брайън и Кери леко ни спуснаха в началото на стоминутния им спектакъл "One Voice" с "I (Who Have Nothing)", която преля в "песен за онези малки животинки пеперудите" и "I Loved a Butterfly" от ерата на Queen версия Пол Роджърс. Последва "Dust in the Wind" на Kansas, която беше и първата приета възторжено от публиката песен от сетлиста. Всъщност, няма смисъл да се кара хронологично. Наистина. В залата имаше двама души (и клавирист в сянка плюс китарния техник Пийт), които бяха там, за да ни поднесат китка любими песни. Предимно акустични, аранжирани превъзходно за такъв тип представление, така че да не губят въздействието си, а да карат няколко хиляди души да пеят и да пляскат в такт. Лека, но в никакъв случай лековата музика - от кавърите на The Beatles ("Tell Me What You See", "Something"), през Елвис Пресли ("Can't Help Falling in Love"), до песните на Queen, заради които все пак повечето бяхме там. Тези песни, които толкова обичаме, без великолепието в присъствието на безсмъртния Фреди Меркюри, но с един от останалите трима от онази невероятна група. И изпяти от Кери Елис.
Тя се оказа скритата, неочаквана перла в спектакъла. Певица с чудовищно силен и мощен глас, но озаптен, така че да не разваля песните, а да ги допълва в този различен прочит. Ето това е талант - да стъпиш в чуждите обувки и да се разхождаш с тях така, все едно са ги поръчали специално за теб. Чухме я на няколко пъти ("Somebody to Love", "Who Wants to Live Forevet") да извисява гласа си ясно и силно, демонстрирайки такъв талант и заряд, че напомни на военен парад, когато виждаш лъскавите машини - подредени спокойно, неутрално... преди да ги вкараш в бойно действие. Не, талантът не се крие в телевизионни риалита, в които блеещи тетчици къдрят вопли, за да демонстрират как могат да извиват гласа си. Истинският талант, изкуството, е в това, да можеш да подчиниш гласа си според нуждите на песента, вместо да я изнасилваш вулгарно с вой и вокални оргии. Кери Елис го има. Така феновете на Queen, които толкова ревностно не приемаме друг да пее песните на Фреди, получихме очарованието на музиката на групата през гласа и китарата на един от нея, допълнени по най-добрия начин от външен човек.
Снимка: Цветелин Кръстев
Брайън сменяше акустичните китари за всяка песен, а след средата на концерта, в ръцете му легна и неговият Red Special, който ни даде онзи така емблематичен звук, така разпознаваеми тонове, които вибрират право в сърцето. Солото му "Last Horizon" прехвърли за няколко минути концерта от интимна вечер в стадионен рок спектакъл и напомни къде всъщност е мястото на този човек. Queen звучаха (съжалявам, тук ще бъда подробен) от "Somebody to Love", "Love of My Life", "Who Wants to Live Forever", "Life Is Real (Song for Lennon)", любимата "'39", "We Will Rock You" и последната песен, записана от британците все още с участието на пенсиониралия се Джон Дийкън "No-One but You (Only the Good Die Young)", докато на екрана над сцената прелиташе анимационен Икар. И във финала с "Crazy Little Thing Called Love". Песни, поднесени с усмивки и събудили такива, наред със сълзите, греещи в немалко очи. Непретенциозно, но не несериозно. Леко, но не лековато. Концерт, след който си тръгваш щастлив, че си се докоснал до един от най-големите в музиката и една чудесна певица с гигантски глас. Един отличен тийзър за 23 юни. Зачудих се - дали пък не е добра идея следващото турне на Брайън и Роджър да се нарича Queen + Kerry Ellis?
Автор: Ивайло Александров
