Дори и да чувате името Петър Чухов за първи път, Google и Wikipedia много бързо ще попълнят липсващата ви информация – какви са музикалните му проекти, колко издадени книги (от престижни издателства при това) има, какви награди е спечелил и на колко езика е превеждано творчеството му.
Поводът за днешното интервю обаче е предстоящата да излезе от печат стихосбирка „Сбогуване с нарцисизма”. Издателството е „Жанет-45”, редактор - Екатерина Йосифова, художник - Капка Кънева, коректор - Мая Любенова. Силен екип, без съмнение.
Разговаряйки с Пешо (познаваме се, не фамилиарнича), ще се опитам да се качим в машината на времето и да попътешестваме между миналото и бъдещето, без да изпускаме настоящия момент, толкова важен за хайку, чийто всепризнат майстор е авторът.
Пешо, защо се сбогуваш с нарцисизма? Какво толкова ти причини?
Първо, сбогувам се, но „на книга” (буквално), така че трябва да се има едно наум. Второ, това сбогуване е процес, а не мигновение, който може да продължи дълго – знаем, че често временните неща са най-трайни. Нарцисизмът по принцип причинява удоволствие и то екстатично на моменти, но е много опасен. Това е пристрастеност, по-силна и застрашителна от пушенето, алкохолизма и наркоманията. Но ако един човек на изкуството успее да го държи под контрол, той отключва и огромен ресурс от творческа енергия. Както се казва – в малки количества лекува, в големи – убива.
Сбогуваш се с нарцисизма, а с поезията?
Не мисля, че бих могъл да се сбогувам с поезията, тъй като поетическото световъзприятие е начин на живот, който ми е вътрешно присъщ. Смятам дори и след смъртта си да я взема със себе си отвъд.
Миналата година ни зарадва с проза, събрана в „Камуфлаж”, за която сайтът ни разказа, сега пък – с поезия, която не е включвана в книги и то от последните няколко години. Как балансираш между поезия и проза? Обикновено наблюдаваме нескрита „война” между поети и белетристи.
Не знам дали има такава война. Много поети са и белетристи, и драматурзи. По-скоро авторите, които пишат само поезия сякаш са малцинство. Ти самата също пишеш в различни жанрове. За мен е характерно, че съм преди всичко поет, дори и когато пиша проза. Отделям особено внимание на езика, не толкова на сюжета. В прозата предпочитам кратките разкази, дори романът, който съм публикувал, е изпълнен с тристишия, фрагменти, лирични миниатюри.
Преди да ни разкажеш за първите си литературни опити, бих се осмелила да попитам откога четеш художествена литература и какво обичаш да четеш понастоящем (ясно е, че за в бъдеще никой не може да отговори)?
Тъй като съм израсъл в апартамент с три големи библиотеки, пълни изцяло с художествена литература, предполагам, че съм започнал да я чета от момента, в който съм се научил да го правя. В моите представи няма по-голямо удоволствие за едно дете (а и за един възрастен, когато може да си го позволи) от това да измъква предните редове от книги в библиотеката, за да види какво има отзад. И да седи и чете часове наред до камарите извадени томове. Обичам да чета всичко – от поезия и есеистика до криминалета и фантастика. През сериозната белетристика и драматургия. В момента съм потънал в последните броеве на няколко литературни списания, камара стихосбирки, а на киндъла препрочитам на английски романите и разказите за Шерлок Холмс на сър Артър Конан Дойл.
Освен, че пишеш текстове, ти твориш музика, превеждаш, редактираш, пътуваш из цял свят. Кога спиш, човек?
Спя сравнително малко – обикновено по 5-6 часа и като много хора чета във всеки удобен момент. Освен това заниманията ми повече или по-малко са свързани с четене. А и, както е казано, „който пише – чете двойно”.
Без съмнение е имало периоди, в които не ти се занимава с нищо. Би ли ги нарекъл „криза” и защо?
Точно такива като че ли не съм имал. Имало е периоди, макар и рядко, в които почти изцяло съм бил отдаден на музиката, свирел съм по 12 часа и повече на ден. Тогава не съм поглеждал книга и не съм написвал и ред. Но за щастие те не са били дълги. Обикновено успявам да съчетавам различните си занимания – кога по-добре, кога не чак толкова. Моят проблем не е, че нищо не ми се прави, а че ми се правят твърде много неща.
Много компромиси ли направи по пътя си на творец и би ли споделил за някои от тях? Добри уроци ли са?
Зависи какво човек усеща като компромис. Понякога ми се струва, че заниманията ми с музика са компромис, защото изяждат от времето ми за литература. Случвало се е и обратното. Едно от сериозните ми съмнения по отношение на писането (в смисъл – дали не е компромис) е преминаването ми към по-опростен и достъпен стил на изразяване с течение на годините. Днес ме вълнуват много повече ежедневните неща, „малките чудеса на живота”, както обичам да ги наричам. Преди години пишех силно метафорично, много абстрактно и се опитвах да изразявам „вечното”. Сега смятам, че вечното и мимолетното не си противоречат, а са двете страни на една монета. На тура е гравиран непреходен лик, а на ези – преходна стойност.
Какво може да те вдъхнови и какво – да те отврати? Не уточнявам – само в творчеството, защото ми се струва много смешно да го делим от личния живот.
Всичко може да ме вдъхнови. Както вече споменах, малките всекидневни чудеса за мен са безкраен източник на вдъхновение и възторг. Това вглеждане в обикновеността на света, зад която прозира изумителното разнообразие на живота, до голяма степен дължа на заниманията си с хайку поезията, която възпитава такъв тип отношение. А за отвращаването – рядко ми се случва да се отвращавам. В света има много неприятни, грозни болезнени и уродливи неща, но тяхното съществуване също е чудо и те пораждат у мен по-скоро изумление, отколкото отвращение. Поддържам схващането, че учудването е в основата на творчеството. Отвращението, омразата и отрицанието са безплодни. Това не значи, че приемам всичко разбира се. От хуманна гледна точка много неща са неприемливи. От творческа обаче не е така.
Защо помагаш толкова на творците от „новата вълна”, както ти се изрази преди около година за изгряващите в интернет автори? Не се ли страхуваш, че може би поддържаш графоманията, така заклеймявана напоследък?
Винаги съм се страхувал да не би с плявата да се изхвърли и зърното. Склонен съм да дам шанс на текст или автор заради зрънцето талант или оригиналност, независимо колко надълбоко е заровено то (стига самият аз да съм успял да го видя). Често съм критикуван от колеги заради толерантността ми, но мисля, че ако случайно се поощрят хора, които няма какво да покажат, то те така или иначе ще изпаднат естествено от процеса на развитие на литературата. По-опасното е да не погребем някой, който носи у себе си божествената искра.
Ти си известен творец. Това носи ли ти някакви неудобства в съвсем личен план – ако щеш, дори за да се усамотиш за малко?
Макар че съм сравнително добре познат в литературните среди, не смятам, че съм известен. Поне не в смисъла на популярност до степен хората да те спират на улицата или да те дебнат пред къщи, за да те снимат. За един съвременен поет и писател в България популярността се изчерпва с известен брой имейли за определен период, покани за приятелство и харесвания във фейсбук, няколко десетки или стотици читатели, посещаващи премиерите и представянията и толкоз. Писателите нямат статута на звезди. Разбира се има и изключения, но те са пренебрежимо малко. Така че аз, както и повечето ми колеги, водя съвсем нормален начин на живот.
Разкажи ни все пак малко повече за книгата като увеличиш скоростта на нашата „машина на времето” и минеш набързо от миналото (как реши да я предложиш на издателството) през настоящето (каква работа вършиш, докато я чакаш да излезе от печатница) до бъдещето (отново ли ще я представиш във възможно повече градове в страната)?
Аз работя с ИК „Жанет 45” вече 13 години, това е петата ми книга, публикувана там и мога да кажа, че желанията ми за това как да се случват нещата винаги са били удовлетворявани напълно. За по-малко от година от излизането си сборникът ми с проза „Камуфлаж” имаше около 15 представяния в различни градове на страната. Първите събития, свързани с излизането на новата ми стихосбирка „Сбогуване с нарцисизма”, вече са уговорени – на 27 октомври съм в Благоевград, на 4 ноември – в Ямбол, на 6 ноември – в Стара Загора, а официалното представяне в София е на 9 декември, в рамките на Коледния панаир на книгата. До Нова година сигурно ще има и още, а след това ще продължим.
Интернет вълната, за която споменах по-горе, довлече на брега (не само на литературата) и така наречените „хейтъри и тролове”. Как реагираш на нападките им, защото едва ли са те пропуснали? Или се сбогува с нарцисизма още преди да ти хрумне идеята за книгата?
По-скоро ме притеснява, ако няма такива нападки. Не е нормално нещо или някой да се харесва на всички. А хората изразяват нехаресването си по различни начини – по-цивилизовани или по-варварски. Но не съм имал драстични случаи на сблъсъци с хейтъри.
Би ли споделил с нас любимото си стихотворение от новата книга?
ЖИВОТ
Имам да правя
толкова много неща
повечето от тях
неприятни
Някой ден трябва
да си платя данъците
някой ден трябва
да отида на зъболекар
някой ден трябва
да й кажа че я обичам
някой ден трябва
да спра цигарите
Някой ден трябва
да започна отначало
някой ден трябва
да бъда щастлив
някой ден трябва
да отида на гробищата
някой ден трябва
да остана там
С какво ще се сбогуваш в следващата си книга? Да я очакваме ли догодина или трябва да се въоръжим с търпение?
За догодина ще избера едно от двете – или антология, която ще включва всичките ми стихосбирки досега без последната (може би това ще е своеобразно сбогуване с тях), или книга с нови хайку (което ще е по-скоро посрещане). Ще видя, още не съм решил.
Пожелавам ти много успехи и очаквам книгата ти, за да я представя на читателите ни. Благодаря ти за това интервю!
Автор: Весислава Савова
