Проф. Иван Пачев е директор на плевенския Институт по лозарство и винарство. Завършил е факултет „Почвознание и агрохимия” в Харковския аграрен университет „В. В. Докучаев”. Специализирал е в Московския държавен университет. Има близо 100 научни труда в областта на селското стопанство.
Ето какво каза той за лозарството в България пред Actualno.com:
Професор Пачев, какво е състоянието на лозарския сектор в България в момента?
Основният проблем на лозарството у нас е липсата на работна ръка. Вече се говори, че ще трябва да „внасяме” работници от чужбина. В лозарството механизираните дейности са малко. Работата е основно ръчна. Тя се извършва на открито и хората в работоспособна възраст не желаят да се захващат с нея.
Колко грозде изнасяме сега?
Износът е много малък – около 10 на сто от общото ни производство на десертно грозде. В тонове не мога да отговоря, защото статистиката отчита този износ в проценти.
Освен научна Институтът по лозарство и винарство има и производствена дейност. Как се справяте с липсата на работна ръка?
Трудно се справяме. Ние имаме 700 дка винени и десертни лозя и само 10 работници. За да се изпълняват необходимите мероприятия в лозовите масиви, целият персонал на института излиза на бригади. Вместо да си върши основните задачи, научният ни потенциал се занимава с производствена дейност. Днес (бел. ред. – в края на миналата седмица), например, започна облагородяването на новите лозички, които ще произвеждаме за следващата година. И пак целият институт е на бригада – и ръководни кадри, и учени, професори, доценти, всички са там. Това е положението, иначе няма как. Трябва да имаме допълнително производство. Средствата от него влизат в системата на Селскостопанската академия. Те са за смяна на апаратури в института - трябва да поддържаме ниво на научно-изследователската дейност, което да е съразмерно с европейското.
Плевен е традиционен лозарски регион. Защо изчезна прочутата в миналото плевенска гъмза?
Този въпрос е свързан с новата мода, при която в лозарството у нас навлязоха известни сортове като каберне и мерло - световното производство на вина е основно от тях. Автохтонните сортове, с които България беше известна преди това, започнаха лека-полека да отпадат. Насажденията с тях бяха доста стари – на 40-50 години. Когато се стигне до такава възраст, трябва да започне обратният процес – унищожаване на старите лозя и насаждане на нови. Този процес съвпадна с периода, когато кабернето и мерлото навлязоха доста силно в нашето стопанство. Това е една от причините да изчезне и плевенската гъмза. Ние в института продължаваме да се борим за възстановяване на тия стари автохтонни сортове. Вече има положителна тенденция в тази насока. Направихме на 2-3 места в Централна Северна и Северозападна България нови насаждения от гъмза. В Североизточна България пък започнаха да отглеждат димят, който е характерен за онзи край. В Бургаско започнаха да гледат повече памид. Постепенно отиваме към възвръщане на нашите сортове, но в лозарството това е бавен процес.
Отживя ли модата да се внася лозов посадъчен материал от чужбина?
Почти е на изживяване. Когато започна този внос на посадъчен материал от чужбина, с него започна и внасянето на някои болести - основно на лози, заразени с бактериален рак. В лозарството първоначалната инвестиция е най-голяма. Ако посадъчният материал се окаже заразен, има сериозен риск да загубите тази инвестиция. Нашите пепиниеристи произвеждат посадъчен материал, който не отстъпва по качество на западноевропейските. Има и една важна разлика в технологиите на отглеждане – при нас дължината на посадъчния материал трябва да бъде около 40 сантиметра, защото подпочвената влага е на по-голяма дълбочина. А ако се внесе посадъчен материал от Германия, например, той е около 20 сантиметра. Тази разлика създава условия немските лозички да не се прихванат при нас, защото попадат в сухия слой на почвата.
Преди десетина години имаше европрограми за изкореняване на стари лозя и засаждане на нови. Колко нови лозя се появиха по тези програми?
Когато се изкореняват стари лозя, земята на тези терени трябва да да си „почине” минимум 4-5 години. Едва след това да се риголва и да се създават нови лозови насаждения. От 2010 г., когато се отвориха първите европрограми в това отношение, досега новите лозя са се увеличили с 10-15 на сто. Забелязваме тази тенденция по това, че доста хора, които са минали успешно по тези програми, идват при нас да им съдействаме в създаването на нови лозя. Те са предимно от селища край Дунав, защото там климатът е добър за такава дейност. В Свищов, например, направиха около 400 дка нови лозови насаждения. Появи се и тенденция за създаване на нови десертни лозя покрай площите с винени. Надявам се в скоро време в големите търговски вериги да се появи и българско десертно грозде, което да е прясно. Както правим ние тук, в института – от юли до края на ноември продаваме прясно грозде.
Преди 4 години агрономи от Селскостопанската академия в китайския град Харбин бяха на обучение в Плевенския институт по лозарство и винарство. Предвиждаше се след това плевенски учени да създадат в Харбин лозе от около 4 дка със сортове, които да се отглеждат по българска технология. Как се разви това сътрудничество?
Китайците са много доволни от това, което направихме. При тях вече започна производство на десертно грозде по нашите технологии. В Харбин зимата е сурова, температурите понякога падат до минус 40 градуса. За да не измръзнат лозите, там започнаха да ги отглеждат загребно, както е при нас. Оказа се, че в техния район това е много добра технология за запазване на лозовата структура. Отделно, ние им показахме как да облагородяват лозички по начин, който е различен от използвания при тях. И в това отношение отзивите са доста положителни.
Историята на Института по лозарство и винарство вече е 117-годишна. За това време успяхте ли да създадете сорта-мечта за всеки „юнак” – бодни пръчка, пий вино...
Това е трудно да се направи. Имаме обаче нови пет кандидат-сорта, които в момента са в изпитвателната агенция. Чакаме всеки момент да бъдат издадени сертификатите за тях. Три са десертни – Миро, Найден и Йоанна, другите два са клонови селекции на гъмза и на мускат отонел. Ще ги представим за 120-тата ни годишнина.
Институтът съществува от 1892 г. В началото е бил опитна станция за борба с филоксерата. По това време парижкият професор Пиер Виала е бил на посещение в България. Обиколил е цялата страна и установил, че лозарството е най-добре развито в Плевенския район. По този повод тук е създадена опитната станция. По-късно в нея за първи път в България се създават лаборатории за растителна защита и за селекции. През 1902 г. с указ на цар Фердинанд опитната станция е обявена за Институт по лозарство и винарство. С течение на времето в него се създават повече лаборатории и специалности. Създава се и мрежа от опитни станции в страната, в които се изпитват селектираните нови сортове. През 1943 г. с отчисления от Лозарската камара и с пари от акцизите на алкохолни напитки е започнал строежът на сградата, в която е сега институтът. По времето на социализма имаше наши учени, които бяха лауреати на Димитровска награда - едно от най-високите отличия тогава. Един от известните наши учени е Куню Стоев. Той е работил много по физиологията на растенията и е автор на много новости в нашата наука. Разработките му са превеждани на много езици. И до ден днешен е търсен като учен с това, което е създал.
Кои са най-важните моменти в историята на Института?
Те са много. От всичките 60-70 типично български сорта близо 40 са създадени в нашия институт. От тях 24 сорта са създадени през последните 30 години – това е едно голямо богатство. България е имала два пика в производството на десертно грозде. През 1937/1938 година и през 1965/1966 година страната ни е била на първо място в света по износ на десертно грозде – около два милиона тона. Това е постигнато и благодарение на работата на научните работници в нашия институт, тъй като през това време се подобрява технологията на отглеждане на лозата, създават се мероприятия за опазване на лозята от различни болести и т.н.
Интервю на Ангел Атанасов
