„Мъжът на жена ми”- постановка на Мариус Куркински, поставена в Народно читалище „Родолюбие“ в Асеновград.
Залата се пука по шевовете. Само минути преди това се срещам с тримата актьори, които по-късно ще изправят на крака асеновградската публика. Мария Сапунджиева, Ненчо Илчев и Кирил Ефремов се подготвят за изявата си на сцената в Асеновград. Посрещат ме зад кулисите с усмивка и добро настроение. Такива, каквито ги познаваме от екрана. И първото им впечатление от асеновградското читалище е, че то има нужда от обновление... Говорейки един през друг, проведохме кратък, но емоционален и непринуден разговор.
Какви са впечатленията Ви от Асеновград?
Кирил Ефремов: Аз за втори път играя тук. Много приятно градче. Разходих се покрай река Чая. Спокойно е, но сякаш хората нямат поминък. Няма с какво да се прехранват, ми се струва. Прави ми впечатление, че няма и много млади хора по улиците.
Мария Сапунджиева: Градът е прекрасен. Но защо няма тоалетна зад сцената в зрителната зала? Единствената такава е само в предната част на читалището, откъдето влиза публиката. Не е много удобно да излизам с костюма и да обиколя цялото читалище, за да стигна до тоалетната.
Ненчо Илчев: Градът не е много малък. Публика, която посещава пиесите, не липсва, а читалището наистина има нужда от подобрения.
Понякога обръщате ли сте се назад във времето, правили ли сте някаква равносметка в годините до този момент, в които сте били отдадени на кариерата?
Мария Сапунджиева: Аз лично винаги гледам напред, никога не се обръщам към миналото.
Ненчо Илчев: Ние все още много пътуваме. Всеки ден сме някъде и няма време за равносметка.
Бихте ли ни разказали някой личен момент или, пък, ярък спомен от детството, останали в съзнанието Ви, какви деца бяхте, правихте ли бели?
Ненчо Илчев: Аз съм имал много хубаво детство. В Родопите съм израснал. В едно хубаво селце – Момчиловци. Имам страхотни родители.
Мария Сапунджиева: Аз бях палаво детенце. Ето този белег, който се вижда под носа ми е доказателство за това. Била съм няколкомесечно бебе, когато съм паднала върху играчка и съм си разцепила горната част на устата. Наложило се е да ми лепят раната.
Кирил Ефремов: На две години ми подариха надуваема плажна топка и от завист моят по-голям брат ме бутна. Аз паднах и се ударих в остра дръжка на секцията. Толкова много кръв изтече тогава. На майка ми й прилоша. Леля ми, която е медицинско лице, взе нещата в свои ръце. Установи, че ми е пукната веждата и на окото му няма нищо. От там, спомням си, веднага ме заведоха до мивката и ми сложиха една марля. Така ми зарасна. Не се наложи да ме шият. Друг много траен спомен е от момента на завършване на средното ми образование. Тогава Ненчо Илчев дойде в моето училище заедно с други наши приятели и изнесохме програма за учителката ни по физика. Случвало се е да ми намалят и училищното поведение. Понякога в неделя вечер се събирахме приятели, чупехме прозорците на училището и пъхахме клечки в патрона. Така знаехме, че на другия ден ще дойдем за втория час, тъй като след това, известно време не можеше да се отключи вратата. Е, имаше един Радо, който ходеше и „портеше“ на директора кой какво прави.
Откъде черпите вдъхновението си?
Кирил Ефремов: Моето вдъхновение е различно. То може да бъде музиката, хубаво представление или филм. Някакво изпълнение, което аз не мога да направя, също може да ме вдъхнови. Вдъхновението си човек може да почерпи от всичко. Дори една дъга или хубава жена може да вдъхновят някого.
Ненчо Илчев: Още, когато се събудиш, трябва да се вдъхновяваш. Иначе за какво живееш.
Каква роля играе театърът в личния Ви живот?
Мария Сапунджиева: Основна.
Усеща ли се взаимодействие между театъра и обществения живот в момента, българското общество посещава ли театрални постановки?
Ненчо Илчев: В един момент имаше отлив на публика. Мисля, че беше през 90-те години. Сега хората отново са жадни за театър и обичат да посещават театрални постановки. Залите са пълни, където и да ходим.
Какво ще посъветвате младите актьори, които тепърва стъпват на сцената?
Кирил Ефремов: Тази професия е доста трудна. Трябва много да я обичат. Да правят компромиси, за да могат да се занимават с нея. Не казвам да успеят.
Кой е най-големият компромис, който сте правили в името на работата?
Кирил Ефремов: Целият ни живот е един голям компромис, след като е подчинен на театъра. Не говорим за обикновените неща, като семейството.
Мария Сапунджиева: Аз, например, оставих детето си, когато беше на 29 дни, за да отида на първата си репетиция, след раждането. Има хора, които ме питат как издържам.
Ненчо Илчев: Компромисите са ежедневни. Не е лесна професията на артист. Всеки си мисли – пътуваме си и се забавляваме. А то, всъщност, е много тежка работа.
Смятате ли, че политическият живот в страната ни е театрална постановка?
Мария Сапунджиева: В живота всичко е един голям театър. Играем роли ежедневно, но не си даваме сметка за това.
Коя е главната роля, която сте играли в живия живот?
Мария Сапунджиева: Може би моята е на майка – доста отговорна роля.
Кирил Ефремов: Аз си мисля, че е тази, на добър баща и съпруг, но ще видим.
Съжалявате ли за нещо, направено или пропуснато, заради работата и благодарна ли е тази професия?
Мария Сапунджиева: Категорично не съжалявам. И да – благодарна е.
Кирил Ефремов: И аз не съжалявам за нищо.
Интервю на Наси Маркова
