През 1987 г. американката Бети Махмуди пише биографичната си книга "Не без дъщеря ми", в която разказва за двегодишния си ужас в Иран. Махмуди заминава там заедно със съпруга си и дъщеря им Махтоб, като в последствие не ѝ е позволено да се върне в САЩ. Тя води огромна битка с ислямските закони, като накрая успява да спаси себе си и детето си, като бяга с трафиканти на хора през Турция.
Историята ѝ се повтаря 17 години по-късно от украинката Татяна Кондратюк, която заедно с дъщеря си бяга от Украйна, където бушува война, за да се пресели при мъж, с когото се е запознала в интернет. Мъжът се казва Алексей и живее в благоевградската провинция Гърмен. Татяна и петнадесет годишната ѝ дъщеря Ана са вече 4 години в България, но от държавата ни искат да ги пратят обратно в Украйна, защото не могат да получат статут на бежанци. За ужаса на войната в родината си, дългия път през бомбите и глада, както и за несигурния живот в България, Actualno.com разговоря с украинката, за да разбере къде е тайната на борбения дух на една майка, решила да се бори за бъдеще за нея ѝ и дъщеря ѝ!
Здравейте, Татяна. Моля да започнете своя разказ отначало. Как се запознахте с вашия съпруг Алексей, който живее в Гърмен, докато вие сте в Донбас, Украйна?
Здравейте и благодаря за възможността да разкажа своята история. С Алексей се запознахме в интернет преди войната в Донбас. Пишехме си, коментирахме във форумите и се подкрепяхме взаимно. След като моя роден град беше окупиран от националистически батальони, Алексей ми предложи да избягам от войната. Тогава не знаех какво да правя. Ужасът на бомбардировките, обстрелите и една седмица прекарана в мазето под къщата ми ме бяха сковали. Страх ме беше да тръгна в една чужда за мен държава и при един съвсем непознат за мен човек. Но страхът от войната, за живота на дъщеря ми и собствения ми живот беше по-голям и реших да тръгна. Реших да бягам.
По това време имах малък магазин в центъра на града, но го загубих, в последствие разбрах, че е бил разрушен от бомбардировките. Алексей помогна на семейството ми в най-трудните моменти. Нямахме пари дори да си купим хляб, а той ни помагаше - на нас, едни съвсем непознати хора. После ми изпрати пари за паспорта, визата и билетите. Страх ме беше да тръгна, но по-страшно беше да остана. След като изкарах всички документи, се качих на влака и потеглихме с дъщеря ми към едно непознато за мен бъдеще.
Пристигате в България и се жените за Алексей?
След като напуснахме Украйна, се успокоих, войната беше зад гърба ми. Въпреки това се страхувах, не знаех какво ме чака и що за човек е Алексей. Бягах от войната, нито съм мислила да се омъжвам за Алексей, нито пък за някой друг. Той беше против всякакви близки отношения, когато пристигнах. Но със времето се обикнахме. Когато пристигнахме с дъщеря ми в Гърмен, почувствах, че съм у дома. Не знам защо, но и сега имам такова чувство.
Изкарах 90 дни, които ми се полагат по визата, и след това през януари 2015 г. подадох молба за закрила - за мен и дъщеря ми Анна. Започнаха интервютата и на всеки три месеца ходих на подпис. С Алексей се сближихме и на 7 април същата година сключихме брак. След една година получих разрешително за работа и започнах работа в един хотел в Огняново като камериерка. Преди това работих на друго място, но това беше нелегално и мисля, че няма нужда да се споменава. Три години по-късно получих официален отказ от Агенцията за бежанците за мен и дъщеря ми. Според тях, бях дошла тук, за да се омъжа. Предложиха да ме пратят в друга част на Украйна. Обжалвахме решението пред Административния съд в София и спечелихме делото. Агенцията също обжалва решението и след една година беше отменено предишното решение на съда. На 20 юли ми връчиха решението за отказ за статут на бежанец. След около два месеца бяхме извикана в отдел "Миграция" в Благоевград, където ни връчиха нареждане да напуснем страната, без да обръщат внимание на това, че съм подала молба за закрила.
Защо е била отхвърлена молбата?
Последваща молба за закрила е била отхвърлена от Агенцията за бежанците на основание доклад на Върховния комисар на ООН за ситуацията в Украйна и това, че майка ми се обадила и ни каза, че са идвали да ме търсят от специалните служби. Според властите в България това, че съм била търсена от специални служби, не е доказателство, а разместване на фактите.
Какво следва след това?
До 2 ноември трябваше да напуснем България според нареждането, но подадохме молбата по член 36б, ал. 2 от Закона на чужденците в България да ни бъде разрешено да останем в България, докато Анна завърши осми клас. Междувременно обжалвахме отказа на агенцията в Административния съд в София и моята жалба ще бъде разгледана на 26 ноември от 10:30 часа. Началникът на миграцията отхвърли моята молба и е връчил нова заповед за напускане на страната до 13 декември и ми е писал глоба. Но и това ще бъде обжалвано.
Обмисляла ли сте да осъдите България?
Ако загубим на 26 ноември, ще обжалваме в Страсбург, но не искам да съдя България. Искам да осъдят институциите, които взимат незаконни политически решения. От българите през тези години съм видяла само добро и съм и много благодарна за подкрепата, която ми оказват обикновените хора, правозащитници, неправителствени организации и на жителите на с. Гърмен, община Гърмен и околните села, които събраха над 500 подписа в нашата подкрепа.
Татяна, в момента е актуална темата за купуване на българско гражданство. Имала ли сте такива предложения?
Не съм мислила да си купи гражданство, нито пък ми било предлагано. Иска само да ме оставят на мира. А ако загубим делата, ще поискаме закрила в някоя от съседните страни: Гърция, Македония или Сърбия. Имам право да остане в България като съпруга на Алексей, но за това трябва да отида в Украйна и да получа виза. И после да се завърнем и да можем да останем тук. Има и опция, при която, ако се върна в Украйна, може да ме чака затвор, затова няма как да се върна там.
Интервю на Костадин Костов
