„Странстващият албатрос“ е дебютният роман на Деметра Дулева. Историята започва сред сивотата на София от края на 90-те години, пренася ни в самотата на космополитния Брюксел и завършва на брега на Сена, в оживения, творчески Париж. И макар някои от местата, на които героинята се спира в търсене на щастието, да са чужди и непознати, трудностите, които среща по пътя са универсални и всеки читател може да се припознае в нейния стремеж да открие къде принадлежи наистина. Ето какво разказва Деметра Дулева в интервю, предоставено от издателство "Хермес":
"Странстващият албатрос“ е първата ви книга. Как се роди идеята за нея?
Първите епизоди от книгата се появиха преди около петнайсет години, когато отидох да живея в Брюксел. Тогава нямах идея или по-скоро смелост за роман, а пишех къси есета и разкази. Всъщност още от студентските години си записвам различни наблюдения и хрумвания. После животът ми в Брюксел така ме завъртя, че отново напълно забравих за писането и повечето “разкази” се изгубиха с времето.
Преди три години, когато порасналите ми деца излязоха от дома и приключих с активното майчинство, остана време, намерих оцелелите откъси и започнах да пиша. Вечер след вечер, страница след страница, докато се оформи роман. Но не романът, а самото писане беше целта.
Подобно на вашата героиня, вие сте живели в различни държави, говорите няколко езика, създали сте си дом извън България. До каква степен историята в романа е вдъхновена от вашите лични преживявания? Доколко си приличат съдбите на Деметра и Габриела?
Книгата не е автобиографична. С Габриела ме обединяват две основни неща: стремежът към щастие и битката за оцеляване на личността. Много е трудно да се съхраниш, да запазиш и развиеш най-доброто от себе си в среда и време, които разяждат хората като киселина. Любимият на Габриела не издържа на тази агресия. Крехката Габриела обаче, както безброй други жени от България, оцелява.
Първоначално мислех да разказвам за преживяванията на реални хора, но се оказа, че, написана на хартия, истината звучи най-недостоверно. Затова се наложи да измислям и синтезирам. Без да е автобиография, всичко, което мисля и чувствам съм го казала в тази книга.
В романа се открояват различни теми – за емигрантството, за любовта, за семейството и търсенето на място в света. Искахте ли да предадете някакво конкретно послание на читателите?
Не знам дали човек, който винаги има повече въпроси, отколкото отговори, може да отправя послания. По-скоро в романа си исках да опиша една масова травма, преживяна с падането на тоталитарния режим и с мъчителния преход. Имаше едни десетина-петнадесет изключително тежки години за България и българите, когато се срутиха всички възможни конструкции – партийни, икономически, морални, ценностни... и тези, които не загинаха под руините и успяха да съхранят доброто, древната, прачовешка идея за доброто, са истински герои. За тези ежедневни, битови, банални герои разказвам в романа си, за мълчаливия подвиг на моето поколение, чийто живот се дели на “преди демокрацията и след това”. За различните животи, които ни се наложи да живеем.
Защо решихте заглавието на книгата да бъде „Странстващият албатрос“? Каква символика се крие зад избора на тази птица?
Изборът на заглавие беше един от най-критичните моменти за романа. Исках ударно, красиво и интригуващо заглавие, което в същото време да бъде синтез на книгата. “Странстващият албатрос” е първото заглавие, което избрах. Това е класическият Бодлеров символ на непримиримата свобода. Но има и по-лична причина – един от първите, а може би и първият епизод от романа, написан преди 15 години беше този с албатроса. Много харесвам корицата на художничката Мариана Станкова. Добре е разбрала героинята. Габриела е в полет.
Действието се развива в София, Брюксел и Париж. За кой град ви беше най-приятно да пишете и за кой - най-трудно? Защо?
С всеки град ме свързват и много хубави и много трудни моменти. Била съм щастлива и на трите места, но градовете са различни. И обичта ми към тях е различна.
Париж е огромен, нищо да не правиш те задъхва и превъзбужда, за разлика от Брюксел, който на моменти те успива под ниските си облаци... За София ми беше най-болезнено да пиша, защото е свързан с моята идентичност и беше като да разказваш за собствените си недостатъци, да се доближаваш епидермално до нещото, от което най-много искаш да избягаш...
В Брюксел главната героиня работи в магазин за шоколад и подробно описвате процеса на изработка и продажба на шоколадови изделия. Наложи ли се да правите проучвания за този или за други елементи в книгата?
Измислената романова действителност трябва да е достоверна, за да е убедителна. А за да бъде достоверна, трябва да се захваща за реалното. Когато пиша за изнурителното разстояние между моста Мирабо и моста Остерлиц – аз съм го извървяла лично пеша. Когато пиша за търсенето на работа и раздаването на CV-та, съм го правила с дъщеря ми, когато си търсеше работа като студентка. Взеха я точно в луксозен магазин за шоколад. От нея знам всичко за шоколада...
За много българи чужбина е мястото, където се сбъдват всички мечти. Други смятат напускането на родината за предателство. Как бихте описали вие емигрантския живот?
Романът ми не е истината нито за Изтока, нито за Запада. Животът на Габриела е един от милионните възможни сценарии за цяло поколение, изгубено в прехода. Съгласна съм, че се делим на тези, които останаха и тези, които заминаха, но в моя роман Габриела изравнява двата свята. Трудно е в България, трудно е и на Запад. Няма само един печеливш ход, няма предатели, нито прецакани. Всичко е въпрос на личен избор.
За героинята в „Странстващият албатрос“ музиката е вдъхновението, което й помага да не губи надежда и я кара да върви напред. А къде намирате надежда вие, какво ви вдъхновява?
Дълго време се колебах дали Габриела да бъде щастлива. Реших да й дам шанс и в края на романа я оставям в полет, защото самата аз вярвам във възможността за щастие – един напълно индивидуален стремеж, който само донякъде зависи от обстоятелствата.
А вдъхновение намирам всеки ден в хората, които ме заобикалят. Все пак, дори измислени, героите ми са личности като тези от реалния живот около мен. Гледам внимателно и осветявам видяното, като прожектора от върха на Айфеловата кула. Мисля си, че това работят писателите.
