Д-р Емануил Найденов е неврохирург в университетската болница „Св. Иван Рилски”. Съосновател е на гражданската инициатива „Млади лекари за ново здравеопазване”. Заедно със свои колеги създава Фондацията „Остани”, чиято цел е да подобри диагностиката и лечението на мозъчни тумори. Д-р Найденов е и участник в настоящия сезон на риалити предаването „Сървайвър”. Actualno.com поговори с него за наболелите проблеми в здравеопазването и за това как се е чувствал д-р Найденов в екстремните условия в Камбоджа.
Д-р Найденов, да започнем от спорната Наредба 34 за специализациите, срещу която много млади лекари въстанаха. Къде се корени проблемът в нея?
Наредба 34 касае именно младите лекари и възможностите за тяхната специализация в България. Към момента обаче тя вреди на интегрирането им у нас. В края на мандата си служебният министър Ненков имаше предложения за промени в нея, но според нас те са козметични. Новият министър д-р Москов каза, че иска да въведе някои неща – например младият лекар да може да специализира в място, близко до родното му. Това е много хубава идея, която ние предложихме още през лятото.
Държим конкретни неща в наредбата да бъдат променени. Първото е да се спре разделянето на лекарите специализанти на няколко подвида (в момента има такива държавна поръчка, спонсорирани, финансирани от други източници – бел.ред). Целта на това е да работят максимално много за максимално малко пари. Те трябва да бъдат обособени само на български и чуждестранни граждани. И за българските държавата да направи така, че не те да плащат за своята специализация, а и да въведе по-достойно заплащане от настоящите две минимални заплати. На практика когато си плати таксата, един млад лекар остава с 400 лв. на месец. Затова не е чудно, че рационалният избор за него е да си търси работа навън. Нашето искане е възнаграждението да се вдигне на четири минимални работни заплати, за да се даде знак на младите, че някой ги иска тук. Освен това трябва да се направи промяна в Закона за лечебните заведения, чл. 80, т. 1. Според него длъжност „лекар-специализант” не съществува. Настояваме такава да се въведе.
Здравеопазването е сфера, в която у нас за съжаление има много проблеми. Кой е най-наболелият от тях?
Според нас от „Млади лекари” – именно този със специализантите. Това са хората, който е най-вероятно да избягат от страната. Сега в България средната възраст на лекарите е над 50 години. Колегите колкото и дълго да работят след пенсиониране, все пак в един момент достигат възраст, която не може да бъде преодоляна. Образува се огромна дупка. Ако някой си мисли, че лекари от чужбина ще дойдат да работят тук при тези условия, дълбоко се лъже.
Защо към едни специалности има много по-голям наплив, отколкото към други?
Твърде голяма е разликата в заплащането. В Австрия например има законово ограничение да е най-много 4:1. В България има десетки пъти разлика. Има адекватно оценени специалности като кардиология и хирургия. Но в други като анестезиология, патоанатомия, детски болести колегите нямат стимул да работят. Затова ще останем без такива специалисти. Естествено, че ако един човек като патоанатом получава 20 пъти по-малка заплата, или ще се насочи към друга специалност, или ще избяга навън. Има и един друг момент. В цяла Европа напоследък все по-малко хора искат да учат медицина.
На какво се дължи това?
На налагания идеал да бъдеш певица или футболист. Младият човек си прави елементарна сметка: колко ще вложи от своя живот за обучение и после колко ще получавам за това. Като се тегли чертата, се оказва, че това не е привлекателна сфера, да не говорим, че стресът е голям. Търси се по-лесното и по-доходното. Заради тази тенденция се образува дупката в Западна Европа, която нашите лекари запълват.
Реалистични ли са тези страшни прогнози, че до 6-7 години България ще остане без лекари?
Да, недостигът вече се усеща. Безпомощността ще настъпи след няколко години, когато работещите след пенсия окончателно ще се оттеглят. Здравната система се държи на патерици.
Какви са тогава най-спешните мерки, които трябва да се вземат, за да се предотврати това?
Закови промени, които касаят наредба 34, увеличаване на заплащането. Условия на обучение и на труд, които да гарантират качество, а не младият специализант да разчита на късмет. В много от специалностите за съжаление не се напредва на база умения, а на база шуробаджанащина.
Какво мислите за избора на Петър Москов за здравен министър?
Д-р Москов демонстрира чуваемост до момента. Изрази позиция, че има желание да осъществи част от исканията на младите лекари, например за децентрализацията на специализирането. Нека да видим делата първо, пък после ще коментираме. Нямам лични наблюдения върху него като администратор. Но се радвам, че министри не станаха други, за които се говореше и които са известни с неумението си да менажират. За здравния министър по принцип е важно да притежава смелост и решителност, защото той се изправя срещу много неморални схеми, които държат системата на здравеопазването. Има малка върхушка от стари мениджъри, за които тази система работи много добре.
Вие лично защо избрахте да останете в България? Със сигурност сте имали предложения от чужбина.
Моята специалност – неврохирургия, и тесните ми връзки с колеги от Белгия, с които имаме съвместни проекти, ми позволи да наблюдавам какво се случва там. То е една чудесно работеща машина, в която всеки се занимава с изкуството на медицината. Заплащането пък е 20 пъти по-голямо. Но аз си харесвам страната и виждам възможност за развитие тук. Според мен системата ще се промени и е хубаво да знаем, че сме го направили със собствените си умове и ръце. Усещането ми за щастие не се измерва с пари, а от други неща – например че си започнал нещо и си го довършил до край. Не съм си казал, че на всяка цена ще остана тук. Ако нещата тръгнат в отчайваща насока, няма да имам избор.
Как издържате на стреса във Вашата работа?
Много спортувам. Зарежда ме резултатът – да видиш в очите на пациента и неговите близки, че в теб са видели разликата в цялата система. Това се среща повече в България, защото щастливите пациенти на Запад са правило, а при нас – изключение.
Разкажете ни малко повече за Фондацията „Остани”.
Тя олицетворява желанието на няколко лекари да подобрим условията за диагностика и лечение на мозъчни тумори. Фондацията изпълнява няколко проекти в момента в сътрудничество с белгийска клиника. Имаме известно финансиране от здравното министерство, което не е в пълен размер и се борим за останалите необходими средства.
Смятате ли, че участието Ви в „Сървайвър” ще помогне на каузата?
Участието ми е изцяло с тази цел. Вярвам, че то ще даде тласък на нещата и ще ускори процеса. Направих си ясна сметка, изоставих моите пациенти за два месеца, но това, което бъдещите пациенти биха спечелили, ако успеем, е повече. Самото предаване прави препратка, оцеляването е това, което пациентите правят. Не вярвам в случайности. В момента, в който окончателно реших да участвам, разбрах, че един от първите участници в американския формат Биби Андерсън е починал от мозъчен тумор. Това бе знак на съдбата. Бях готов да премина границата на своите възможности, защото бях там заради други хора, а не заради себе си.
Имаше ли момент, в който се чувствахте на ръба на силите си?
В един момент мислех, че ще умра. Беше по време на една от игрите, когато трябваше да избираме или да дишаме, или да играем (става дума за играта, при която участниците трябваше да напълнят колби със сок от кокос, преминавайки през скеле, докато държат сока в устата си. Д-р Найденов спечели именно тази игра – бел.ред.). Тя беше изключително тежка физически. Изобщо не очаквах, че ще победя, но през цялото време мислех защо съм там.
Климатичните условия сигурно също са били много тежки?
Те нямат нищо общо с тези по нашите географски ширини. Животинките също. Освен това си подложен на огромен глад, което за мъжете много се усеща. Искаш да ядеш всичко, но това, което можеш да ядеш, бяга много бързо, а друго пък яде теб. Колкото и да е подготвен човек, не може да предположи пред какво ще се изправи там.
Научихте ли нещо за себе си в „Сървайвър”?
Затвърдих всичко, което знаех за себе си, в по-ясна светлина. Отивайки там, видях истински това, на което преди знаех контура. Пожелавам на всеки да го направи. Ако човек не е ясно ориентиран в живота си, от едно такова преживяване може само да спечели. По телевизията виждаме по-скоро общуването между хората, но между това има много оцеляване. Например постройките в лагера – те са издълбани със зъби и нокти от участниците.
Съвместим ли е стресът по време на „Сървайвър” с този по време на операция?
Да, като изненади, които могат да се случат. Когато се почувстваш най-сигурен, тогава можеш да бъде изненадан – това важи и за работата, и за състезанието, и за живота. При оцеляването в България губим представа какво е реалност и какво е илюзия. Разчитаме на заредения хладилник, на мекото легло и ги приемаме като даденост. Но когато сме поставени в други условия, виждаме реалността за себе си. Попадайки в такъв формат, човек започва да се чуди кое наистина е реалното, но може и да извлече ползите от двете действителности, а не да се разкъсва между тях. Откакто се върнах, оценявам всяка глътка вода.
Интервю на Деница Райкова
