Гърците им искат името, сърбите - църквата, албанците - половината територия, а българите - цялата. Македония е страна в клаустрофобия, която избива в грандомания, пише нашият колега Драгослав Дедович в много лично есе.
За първи път бях в Македония на абитуриентска екскурзия през 1983. В Стария град в Скопие се заслушах в разговорите на хората - с очакването, че ще ги разбера. Първо си казах, че македонският навярно е по-неразбираем от словенския, но после осъзнах, че те всъщност говорят албански - и затова нищо не разбирам. В един хотел в Струга за пръв път опитах македонско вино. Тогавашните социалистически алкохолни напитки бяха евтини и предизвикваха главоболие. И първият махмурлук в живота ми ме сполетя именно в Струга. Най-тежкият.
Най-кротките хора от бивша Югославия
Една година след тази екскурзия, която ни водеше по "пътеките на революцията" от Тузла до Струга и обратно, вече бях в казармата. В един скучен загребски уикенд седяхме на лаф с македонците. Старшините си гледаха жените и децата, дежурният офицер се запиваше в канцеларията си, а ние, войниците от Югославската народна армия, разпасали колани, се наливахме на празен стомах със същото това македонско вино. Още нямахме достатъчно служба за мезе. Купувахме виното от някакъв босненец, отвъд телената ограда. В казармата човек свиква с всичко, включително и с тежкия махмурлук.
Моите нови македонски приятели бяха с бодър дух и не излъчваха никаква агресивност - с това ми станаха особено симпатични. Чуждо им беше мъжкарското перчене. Тяхната кротост запленяваше. Част от тази притихнала меланхолия избиваше и в македонските народни песни. Влатко Стефановски със своя синтез на фолк и джаз-рок ме насочи в пътя, по който пое моят музикален вкус, след като се насити от хард-рок и психеделична музика.
Дълго подхранвах своите симпатии към Македония. После обаче дойде 1991 година. Младата поетична вълна от Босна и Херцеговина заля Стружките вечери на поезията. За пръв път в живота си се качих на самолет. Първо летях от Белград, с една лъскава и модерна машина на новооснованата словенска авиокомпания. А след това за Скопие, със самолет на новооснованата македонска компания. В този самолет най-напред реших, че надписите на седалките са на руски. Оказаха се обаче, че са на български. Някой ми обясни, че македонците закупили втора ръка български самолети, за да не се изложат пред югославските републики, които смятаха своите нови авиокомпании за въпрос на национален престиж.
Но да не се отклонявам. На Охридското езеро беше чудесно. Васил Тупурковски в бял костюм откри фестивала на поезията. Отвън Радован Павловски се дереше по микрофона пред множество хора, а словенците си тръгнаха предсрочно, оставяйки на нас, братските републики, пълна торбичка фин зелен канабис.
Малко по-късно напуснах разпадаща се Югославия, а в Нюрнберг се запознах с македонеца Зоран, който година преди моето изгнание поискал убежище, защото не желаел да участва във война, която не е негова. В свободното си време Зоран се млатеше с разни гърци по нюрнбергските кръчми. Това за мен беше първият знак, че и кротките хора могат да полудеят.
После се запознах с художник на име Ице. В германския град Аахен Ице събираше враждуващите братя. Езотеричните слънца и иконите по стените на неговото ателие въздействаха някак успокояващо върху общността на бившите югославяни, които искаха да си общуват.
Преди няколко години работата отново ме отведе в Македония, макар и за кратко. Запознах се с шофьор на автобус, който беше оцелял след нападение на албанските бунтовници. Пътниците в автобуса му нямали неговия късмет. Докато ми разказваше своята история, очите му плуваха в сълзи. Споменът за избитите пътници ще го преследва цял живот, мен пък - споменът за това безкрайно тъжно лице.
"Македония до Индия"
Малко по-късно за пръв път посетих „новото Скопие”. Смаян бях от политическия проект да се построи „по-стар и по-красив град”. Преди няколко дни отново обиколих това чудо. Доста са напреднали. Дойде ми наум, че грандоманията им е просто опит да се освободят от клаустрофобията. На юг не им признават името. На север - църквата. Откъм запад им искат половината територия, а откъм изток - цялата. И това обсадно положение превърна най-кротките хора от бивша Югославия в най-големите инатчии. После дойдоха и партии, които присвоиха този инат и го превърнаха в мегаломански политически капитал. Кафенетата и кръчмите си остават прекрасни. Хората продължават да са все така сърдечни във всекидневието. Но общото усещане е, че по опасен начин всичко се придвижва от Ерос към Танатос. Особено в Скопие.
Не знам дали не си каза думата последната ми чашка, но на една стена на улица „Партизански отреди” прочетох надписа: „Македония до Индия”. След това вечерната ми разходка ме отведе до брега на Вардар, където видях закотвени огромни галери. А след като минах по един парижки мост, насреща ми в мъглата сякаш се очерта Белият дом. Римски фонтан. Огромни каменни хора с пушки, ятагани или царски атрибути. Най-голямата партийна централа в Европа. Лондонски автобуси китайско производство. И строителни площадки, които обещават още повече от същото.
Накрая под един гигантски конник видях и македонския лъв. Неговите кървави сълзи ми бръкнаха в душата. И затова пиша всичко това: като признание в любов към една страна, която като сомнамбул се движи по ръба на действителността.
Източник: Дойче веле
